Розмари Мео - Стопанката на Господ

- И после какво стана?

- После реших, че съм много виновна и на другия ден, като ме оста­виха за половин час сама, ѝ направих мое си погребение.

- Не думай! - изкикоти се Магда.

- Честно! В кухнята. Разчертах балатума като гроб, сложих едно дървено столче, държах реч и - готово. Даже опитах да плача, ама не стана. Но вече не се чувствах виновна.

- Леле, тая щуротия ще я запомня! Ама чешит си била от малка! - смееше се бабата. - А децата знаят, Райно. И ти си знаела. Била си толкова малка, че още не са те били научили, че е страшна смъртта. Затуй си се смяла.

- Сигурно... кой знае... Когато отидох при баба Рада вечерта преди дядо Вангел да си отиде, видях нещо... като погледнах през прозореца.

- Що си гледала през прозореца, а не си влязла?

- Не знам, беше ми малко особено... не знаех какво да направя и така...

- И какво видя?

- Дядо Геле си лежеше на леглото, а главата му беше в скута на баба Рада и сякаш... дишаха заедно. Тя вдишваше с него и издишваше. После продължи самичка, но сякаш нещо правеше с дъха си, сякаш му помагаше...

- Помагала му е?

- Нали каза, че не бива да се лекува и да се дърпа душата обратно?

- Точно туй казах! Баба ти Рада нито го е лекувала, нито го е дър­пала, помагала му е да си отиде по-леко.

Райна впи очи в Магда и в гърдите ѝ се надигна буря. Старата не мигаше. Изтекоха няколко шепи с Време. Бурята полека утихна, сви се на пода и Магда я подритна под миндера.

- Като дишаш с умиращия, става по-лесно! - заразказва. - Понеже душата е изтъкана от дъха на Бога, дишането я държи в тялото. Там две дихания са заедно - на Бога и на рожбата му. Като тръгне да излиза душата, дъхът на човека почва да отслабва и да се накъсва. Затуй е добре някой да му даде от дъха си, да преплете неговия с тоз на умира­щия, че да стане по-леко, да не е мъка за тялото.

- И как става?

- Просто. Както си го видяла. Рада е прихванала полекичка дъха на Вангел и е задишала заедно с него.

- А после какво е направила?

- После му е дала от свойта обич, за да си отиде обичан и в покой. При всяко вдишване - вдишва от тежестта му и при всяко издишване - издиша обич към него...

- Стори ми се, че от устата ѝ излизат светулки...

- Туй е светликът на нейната обич и нейната прошка. Бре, голяма душа е наша Рада, успяла е! - удари Магда по масата и си сипа боза. - Да знаеш, че не е лесно туй. Навремето са викали чужди хора да го правят, да не се знаят. Щото, който е близък, му е мъчно. И с мъката си разваля покоя, не може да помогне такъв човек. А виж, Рада е успяла... обичаше го много тя нейния Вангел. Знае Рада, че не са се загубили, че ще я чака...

- ПУСТА МЛАДОСТ

- А песента?

- Коя песен, на гробището ли?

- Да. На Еньовден нали пак нея изпя дядо Геле?

- Нея! Ама последните думи бяха други. Тая е песен с голяма сила, Райно. Тя се пее само на обред. За да си вземеш силата и за изпроводяк на смъртник. При всеки случай се менят последните думи.

- Знаеш ли, че има един филм „Писмо до Америка“. В него се разказва за двама приятели. Единият е в болница в Америка - в кома. Другият знае, че има една песен, която ако изпее на приятеля си, тя ще го събу­ди. И тръгва да търси песента по селата.

- И намира ли я? - блеснаха очите на Магда.

- Намира я! Само че бабата, дето я знае, е в траур, че е починал мъжът ѝ.

- И не му я изпява, че е почернена и не бива да пее... бре, лош късмет е имало момчето...

- Не! Момчето ѝ разказва историята и на нея ѝ домъчнява за него. Сваля черната забрадка и му я изпява.

- И накрая какво става?

- Накрая оня приятел в Америка оздравява. Песента му дава сила и го вдига.

- И коя е таз песен?

- Същата! Пуста младост!

- Бре, не думай! - плесна с ръце Магда. - Значи и филм направили! А селото къде е?

- Далече е, на другия край на България.

- Значи не е само по нашия край, и по други краища я знаят. Видя ли, Райно, помни българинът, знае! - радваше се Магда. - А филма бива ли го, кажи ми честно, дали им е бръкнал в душите на хората?

- Много е добър! Три пъти го гледах. Като дойда пак, ще си взема компютъра и ще го гледаме всички.

- Речена дума?

- Сторена! - усмихна се Райна. - А ти ще ми кажеш думите - и ко­гато се пее за сила, и за изпроводяк, нали?

- Ще ти ги кажа.

- А Рангел кой е?

- Какво? - сепна се бабата.

- Рангел! Нали му викате Рангеловден, а не Архангел Михаил. Та Ран­гел, питам, кой е?

- На слънцето знаеш ли как му викаме?

- Как?

- Райко!

- Да, чувала съм, има го в народните песни.

- А тъй. Райко си е на глезено, иначе си е Райо. И туй име е взела църк­вата, кръстила е мястото, дето отиват праведните - „рай“. А Рангел е на Райко баш ангелът. Тоя, дето я поема душата от човека и му я води.