Розмари Мео - Стопанката на Господ

РАЗВАЛЯНЕ НА РОДОВО ПРОКЛЯТИЕ

Минаха часове, всеки каза думата си. Само една женица се спо­тайваше, забила поглед в земята. Когато остана последна, Магда я по­вика да говори. Изведнъж жената скочи, хвърли се в краката на бабата и почна да нарежда:

- Помогни ми, моля ти се, знам, че не ми е мястото тука, че за друго сте се събрали, но не ме отпращай, моля ти се! Голяма ми е мъ­ката, не знам вече какво да правя, а и синът ми и дъщеря ми са зле... зле са, бабо Магдо... дечицата ми... едно подир друго се разболяха... про­кълнат е моят род, всички са почернени рано да си отидат... Помогни ми, жива да си, помогни! - жената се разплака и ръцете ѝ се вкопчиха в пръстта.

Магда стана, наведе се и вдигна жената. Рада придърпа едно одея­ло и я сложи да седне на него. Дадоха ѝ вода.

- Как те викат? - попита Магда жената.

- Снежана.

- Син ти и дъщеря ти как се викат?

- Радослав и Мирослава.

- Айде успокой се сега и ми кажи кротко какво е станало.

- Най-страшното е станало, родът ми е прокълнат, проклели са го... отдавна... и сега дечицата ми и те... болни легнаха - жената захлипа отново.

Магда приседна срещу нея, сложи длани на коленете ѝ.

- Снежано, погледни ме! - жената вдигна поглед. Очите на Магда я дръпнаха и я хванаха здраво. - Кажи ми от какво са болни децата?

- Първо се залежа Мира, дъщеря ми. Все ѝ се спеше, болеше я гла­вата. И така два месеца. Спря да ходи на училище, отслабна. Лекари я гледаха, нищо не казват. После и Радко. И той като кака си. Почна да поприсяда, да се залежава, той пък кошмари сънува, буди се, все не се наспива. И с него по болници... нищо. Кръв даваха, изследвания правихме, в София ходихме - нищо! Казват, че нищо им няма. А те и двамата не излизат от къщи. Година вече. Стопиха се.

- На колко са години?

- Мира - на седемнайсет, Радко - на петнайсет.

- И за какви клетви говориш? - не отделяше очи от нея Магда.

- Като се роди дъщеря ми, беше бебе още, почина бабата на мъжа ми. Бяхме си близки и аз я гледах. Бързо си отиде, леко - беше до края с акъла си - а аз стоях край нея. Тя ми разказа, че родът на мъж ми е про­кълнат и че трябва да направя нещо за децата.

- Кой ги е клел? Преди колко години?

- Отдавна. Нейният прадядо Георги бил лош човек и не го оби­чали. Богат бил, имал власт и тормозел хората. Почернил много семейства. Един ден насилил едно момиче - много младо, на Чети­ринайсет години. През нощта бащата на момичето опитал да го убие, но Георги го заклал. На сутринта бил изчезнал. Никъде не го намерили. Оставил жена с три момчета, едното съвсем мъничко. И тогава се събрали мъжете от селото и го проклели. Толкова тежко го клели, че чак в най-малкото момче отишло... Споминало се много младо... не от болест... ей така... Другите две момчета и те имали деца. И на всеки по едно все така рано си отивало... - секна гласът на жената.

- Туй нещо сигурно ли е, бабата откъде го знае?

- Знаело се е. Тя знае от майка си. И се знае, че родът е повреден. На всеки роден мъж децата боледуват... не живеят дълго... ох, не знам вече къде да ходя, при кого... никой не ми вярва, а докторите нищо не откриват...

- Сега аз ще те питам едни неща, пък ти ще пробваш да ми отго­варяш, бива ли? - твърдо я прекъсна Магда.

- Ще опитам.

- С мъжа си говори ли? Как му е името?

- И той е Георги. Говорих. Уплашен е. Той още от малък знаел тая история, ама му се струвала детска приказка. На мен не ми беше казал нищо. Аз от баба му...

- Знае ли се мястото, дето са се клели мъжете?

- Да. В селото всички го знаят. Викат му Гергевата прокоба. Ходи­хме там. Има една купчина...

- От камъни ли е? - трепна Магда.

- Да...

- Голяма ли е?

- То вече не се виждат камъните. Обрасло е. Седи като малка моги­ла. Колкото мене висока. Като разровихме, тогава се показват камъни.

- В селото живеят ли още роднини на мъж ти?

- Не, отдавна са се изнесли. Не са ги искали там.

- А роднини на онуй девойче, насиленото, дали има някакви?

- Не знам... не сме питали.

- И какви са тез камъни, казаха ли ти?

- Бабата каза само, че камъните са търкулнати с клетва.

- Точно туй е станало! - рече Магда и стисна устни, а жената пак се разплака. - Чакай, стига рева, остави ме да си събера главата...

Магда стана и тръгна през поляната. Снежана се сви на кравай на одеялото. Рада изпрати хората и приседна до нея. Над боровете изгря месечината и повя хлад. Магда се върна и приседна до Снежана и тя.

- Чуй ме сега. Страшно е, но може да се поправи...

- Знаех си, бабо Магде, знаех си, че при тебе трябва да дойда...

- Ще ме чуеш ли, или ще ревеш тука до съмване? - сряза я старата.