Розмари Мео - Стопанката на Господ

Горският Лазар се е превърнал в Лазар, вдигнат от Исус от мърт­вите.

Нестинарите са грабнали иконата на Константин и Елена.

Еньовден е станал Рождество на Йоан Кръстител.

Кръстовден - ден на есенното равноденствие, е станал Въздвижение на Кръста Господен.

Стопанинът се е превърнал в Света Петка Българска и много има още...

- А защо българите започват да ходят на църква, щом си имат сво­ята си вяра и обичаи?

- Според един от старите изследователи, Йордан Захариев се каз­ва, в ония времена селянинът не ходи в черква, за да слуша какво му казва попът. Пък и да слуша, службата му е съвсем непонятна. И дълго време българинът стои безразличен към тая нова религия и някак не я забелязва. Но тръгват едни стръвни попове да обясняват на населени­ето, че ще бъде наказано. Че туй не е праведно, онуй не е праведно. Че обичаите са езически и че за тоз, дето ги прави, ще има възмездие и страшен съд. И българинът решава да тръгне и на църква. Но не защо­то се просветлява в новата религия, а защото решава, че тоя, нейният Господ, ще да е някое зло същество, което дебне наоколо. И започва да ходи да му пали свещ и да му прави курбани, да го омилостивява. Така е и започнало. Църквата пък скоро разбрала, че тоя българин е дебела глава и трудно ще му вземе обичая. И умно позволила на новото си паство да си прави курбаните в двора на манастира, да си кичи с ябълки иконата на Богородица и да шари яйца по Великден. Така се е посукало всичко. И вече много българи дори не знаят кое е от старата вяра и кое е хрис­тиянството. Ти остави това, ами и поповете вече не помнят.

- Пак да те питам. Ако силата ни е била в рода и корена, а вярата ни сега е друга - какво се е случило? Къде ни е силата сега? Затова ли някога България е била велика, а сега българите живеят зле?

- Тежък въпрос е този. Много съм мислил за това. Нищо не е само добро или лошо на този свят. Аз против християнството не искам да говоря, защото и то е дало на този народ. Не му е било лесно на Борис Покръстителя. Сигурно е вярвал, че спасява народа си, че го тика да върви напред, с големите. Но не ми дава мира мисълта, че на българина някой му е подкопал основите на къщата...

- И какво мислиш, че ще стане, ще се оправим ли?

- Че какво пък толкова ни е!? - избухна в смях Вангел. - Българи­нът е яка семка, Райно. Нищо не го мори него. Толкова е силен българ­ският корен, че е накарал дори християнството да се съобразява с неговото Слънце! Ще пребъде нашата България, Райно! Никога да не забравяш!

И Райна повече не забрави.

Сънуваше Слънцето... Понякога сънуваше и един голям двор, в кой­то щъкат мънички слънца. Някой им е построил училище. А в класната стая Времето разказваше приказка:

БЪДНИЦИ

Някога, когато било хубавото време, Слънцето и Земята се съче­тали и родили различни дихания. Всяко дихание било полезно за друго. Но най-обични рожби били човеците. На тези рожби Слънцето и Земя­та дали най-много дарове. Човеците обаче, като поотраснали и се поогледали решили, че са най-силни. Започнали да искат още и още и да воюват с другите дихания. Забравили, че всички идват от една къща. И пътя към къщи забравили. Майка си и баща си забравили. Посегнали дори и на братята си...

Тогава татко им, Слънцето, решил да ги изпита. На всяка малка чо­вешка рожба взимал паметта. И така детето не знаело къде му е къ­щата и кой е стопанинът ѝ. Пораснали и тези човеци. Но нещо все ги дърпало да се питат: „Откъде ида?“, „Душа имам ли?“, „Кой ми я даде?“. Векове се питали и все нямало отговор... Тихичко говорели, че има ня­каква Сила, ама каква е...

И започнали да дават имена на Силата. Имало безброй имена, все различни. Всеки давал свое име на Силата и знаел, че като я назове с името, тя ще му отвърне.

После започнали битки за правилното име. Нарекли силата Бог. Много кръв се проляла в Негово име.

А Земята плачела за рожбите си и молела Слънцето: „Прости им, върни им ума и очите, че да ни видят!“.

Слънцето гледало от горе и отвръщало: „Никога не съм ги наказвал. Само ги учих. И ума, и очите им върнах отдавна, те за друго ги ползват...“

Сън сънувала тогава Земята майчица. В златни люлки деца се лю­леят, а тя им пее люлчина песен за татко им и юнашката му сила.

И една пролетна утрин Земята се пременила в бяла премяна, раз­ресала дългите си коси и пак съблазнила Слънцето.

Родили се нови дихания. Пак рожби човешки, но дългопаметни. Зна­ели, че животът ще мине при майка им, а след смъртта при баща си се връщат - в Светлото. И се грижели за Земята, и все към Слънцето гледали. А майка им все им заръчвала: „Да доведете вкъщи и ослепели­те си братя, да им покажете Пътя!“