Розмари Мео - Стопанката на Господ

Та, да се върна на старата родова вяра, че се отплеснах. Навреме­то, когато бях даскал в града, имаше нещо, което не ми даваше мира. Търсих и в другите езици, говорих с хора, които ги знаят. Имаше една професорка по латински, беше на гости дошла, и с нея говорих. Знаеш ли, че от думите на един език, можеш да разбереш много за история­та на народа, който го говори? Та ме хваща мен един ден прозрението, че в нашия език, понятията за принадлежност на човека все са с корен „род“. И се оказа точно така. Родина, народ, роден край, роден език, на­родност, родство, роднина, родител, родилка, родословие, родоначал­ник, родолюбец, рожба. В другите езици не е така. И те си имат тези думи, но не са с този корен.

При нас най-тежко е било да си безродник, изоставен, да се е от­казал родът ти от теб - или ти от него. На такъв човек се е гледало като на прокажен. А най-страшен е родоотстъпникът - предател, из­менил на родовата си вяра и принадлежност.

Знаеш ли кого са наричали така? Борис Покръстителя. Когато ре­шил, че българите трябва да приемат християнството, собствените му боили са се изправили срещу него и са го обявили за родоотстъпник. И той ги е изтребил до крак. И тях, и родовете им.

Имаме и една друга, много стара дума, която означава принад­лежност към определена земя - кореняк. Човек, на който в тази земя му е коренът. Във всички езици има такава дума, но само българска­та съдържа понятието „корен“. Само ние казваме коренно население, коренна вяра, имаме и израз „няма да хване корен“, който означава, че някой няма да се приспособи, няма да му е добре на това място. Или „плитък му е коренът“ - значи нефелен е, болен, няма да го бъде... Или обратното - „як корен има той, не бери грижа!“, значи ще го бъде. И клетва имаме българите: „Да ти изсъхне коренът и семката!“ - много е страшно това, целият род се проклина по този начин.

Имам едни стари речници, в тях срещу думата „корен“ пише - род, сой, потекло. А срещу думата „вяра“ пише „кръв“. Затова ти казвам, че вярата на българина е родова. Знаел е той, че силата му е в рода, коре­на и земята. И се е клел в кръв и земя.

Райна го слушаше и не дишаше. Времето шеташе в главата ѝ - подреждаше и премиташе. Вдигаше разни ненужни неща, тъпчеше ги в чували и ги изхвърляше. След туй взимаше други, прясно пристигнали, и ги подреждаше по измитите рафтове. Трети препираше, поизглаждаше и връщаше при новите. Дръпваше се малко, присвиваше очи и пренареждаше някои...

- В християнството няма такива неща, нали?

- Няма.

- И сега, като сме християни, къде ни е силата?

- Ти християнка ли си?

- Да.

- Вярваш ли, че душата се преражда?

- Сигурна съм!

- А мартеница носиш ли?

- Разбира се.

- А на курбан била ли си?

- Няколко пъти.

- На йога ходила ли си?

- Преди 2 години ходех често.

- Яйца за Великден у вас шарите ли?

- Като всички!

- С билки да си се лекувала?

- Че кой не е? А като бях на 14, майка ме води да ми леят куршум.

- А да си ходила да ти гледат на кафе, на карти, на нещо друго?

- Е, веднъж ходих, една приятелка ме заведе. Какво, всички ходят!

- А на магията вярваш ли?

- Ти знаеш.

- Така. Е Райно, никаква християнка не си ти! Като повечето бълга­ри. А ако те питам в кой бог вярваш, какво ще ми отговориш?

- Как в кой? В нашия! Вярвам, че има Бог... по-скоро не го наричам Бог... вярвам, че има някаква сила... могъща сила, която не мога да обяс­ня... но знам, че я има.

- Знаеш ли Райно, как се казва този, нашият бог, богът на българите?

- Как?

- Ти го каза преди малко.

- Не съм.

- Богът на българите се казва „ИМА НЯКАКВА СИЛА“ - усмихна се Вангел и топлината му усмихна младата жена.

- Май си прав... - рече.

- Винаги е било тъй. Какви ли не религии, вярвания и философи са ми­нали през България и всеки се е опитал да проповядва и налага някаква права вяра. Но българинът, дори и когато се кръсти, все остава да си вярва в онова там, старо нещо - в Силата. Мартеници, курбани, пререж­дания, писани яйца - всичко има в неговото християнство. Това можеш да го видиш само в България - поп с мартеница, курбан в манастир или ябълки, наредени около Богородична икона. Никое християнство не поз­волява това! Но в България поповете бързо са разбрали, че ако искат хората да им влизат в черквите, ще трябва да приемат старите им обичаи. И така е станало:

Еднажден, старата ни Нова година, е станала Свети Игнатий Богоносец и оттам Игнажден.

Коледа е станала Рождество Христово.

Водици са станали Богоявление.

Благовец е станал Благовещение.