Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Няма я! Двама си отидоха на оня свят, единият не остави син, а на другия синовете не бяха за тая работа.

- А другите петима?

- Трима заминаха по чужбина да си търсят късмета, не ги виня - потъмняха очите на Вангел. - А другите отидоха в София. Наоколо вече няма дружини... няма ги ония мъже! - присегна се и запали цигара.

- А твоят син? Той знае ли... за тези работи?

- Знае. Бях започнал да го уча и него. Имаше дарба той... Замина, далече е... и за него не питай.

- И сега? Други дали има, на други места в България сигурно са ос­танали?

- Съмнявам се, Райно. Други времена са сега.

- И какво? Ще изчезне ли?

- Никога нищо не изчезва! Животът е кръг. Всичко се повтаря и от всичко има нужда, когато му е време.

- Баба Магда ми беше казала, че думите изтичат между камъните, когато не са нужни, и чакат да се появи нов майстор.

- Право ти е казала. Ще дойде ден, в който хората ще си чуят пак земята, тя ще ги повика. Тогаз ще дойдат нови русалии и друг ватафин ще ги поведе. Земята ще му каже как...

Източи се още Време. Закръжи около планината, набра скорост, за­въртя се над селото и кацна в двора на Райна. А там мъжката и жен­ската сила се окъпаха, погледаха се една друга и всяка си застана на нейното място. Докато Времето плетеше при портата нови терлици за женската сила, Райна изписа две тетрадки. Гайдата сутрин беше утихнала, но по един изгрев пак я събуди. Думите бръмнаха около гла­вата ѝ като пчели и я вдигнаха от леглото. Скокна и отвори тетрад­ката.

ЖЕНСКАТА СИЛА

Собрали се триста момци да се надхвърлят.

Всеки грабнал по камик и с всите сили го запокитил.

Дорде заник-слънце да дойде, все тежки камъне хвърляле

и все не найдале първенецът.

Току някой най-силно да хвърли, друг юнак го предварвал.

Изгреяла месечина - ясна, медна, препълнена.

А на поляна излезнала бяла Рада, наречница.

- Добра стига, юнаци, на таз самодивска поляна.

Що са ви тез камъне, тъй надалече нахвърляне?

- Радо ле, бела девойко,

не ти требе да знаеш наште си работи, мъжките.

Нашта сила, Радо ле, не ти требе да питаш!

- А що ви е сила, юнаци,

кога си немате работа и с нея камъне метате?

- Paдo ле, бела девойко,

не ти е тука мястото, на таз мъжка поляна!

По ни се чини, Paдо ле,

дома да си отидеш, дечица да си отчуваш!

Пристъпила тогаз Рада насред дружината, мъжката.

Черни си плитки разплела, бели ръкави засукала,

па се навела Рада, и тя камик повдигнала.

Тих вятър повеял. Сова изпискала нейде.

Месецът по-силно засветил, а Рада тихом продумала.

„На таз мъжка поляна

кладенче да бъде отворено!

И дорде тоз камик положа,

реченото да бъде сторено!“

Ръце си вдигнала Рада, момците дъх притаили

и дорде се юнаци озърнат, камикът кротко положила.

И там, насред мъжка поляна, насред сила мъжка юначна,

кладенец бликнал в тревата, изпод камика Радин в земята.

Усмихнала се тогаз Рада, плитки си черни заплела,

бели ръкави си спуснала, па се обърнала да си ходи.

- Що е чудо станало? - завикали юнаци след нея.

- Де сте чудо видели? - през рамо ги стрелнала Рада.

- Не е чудо кладенецът - продумал им вятърът тихо. - А женска­та дума наречена!

Наречена и с камик положена!

ВОЛЯТА И СЪДБАТА

През ден, през два Райна се отбиваше при Вангел. Една сутрин, като се качиха горе на поляната, Вангел ѝ подаде косата. Рече ѝ, че чо­век, дето все за българското иска да знае и му е милно, трябва да има сила да държи коса. И я научи. Райна се учеше бързо. Косата звънтеше и пееше по тревата, а тя припяваше с нейната песен.

- Ти на вашто село коса не си ли виждала? - подхвана я Вангел.

- Аз нямам село! Нашите са все граждани. На майка роднините са от Русе, а татковите даже не са българи - италианци са.

- Да ти се неначуди човек, все едно цял живот на село си расла!

- Ако някой преди половин година ми беше казал, че ще зарежа Ита­лия и ще се озова тука, в тази махала, изобщо нямаше да му повярвам! Не знам... може пък така да е писано... добре ми е тука...

- Къде да е писано?

- Не знам. Там някъде, като съм се раждала... може съдбата ми да е такава.

- Не вярваш ли, че ти си избрала да дойдеш?

- Избрах, нали аз реших да си тръгна... но това, което се случи, е някак... много различно... Сякаш нещо ме водеше.

- Знаеш ли, че когато душата слезе отново и си се върже към корена, получава и един дар, най-големия - Волята. Понеже човекът има бая да учи, затова му се дава и тя - да избира кой урок да нау­чи, кой - не, кой път да поеме, от кой да се уплаши. Има едни неща, дето са писани, така е. Те винаги идват. Заложени са отпреди. В тях е ключът за това, дето трябва този път да научиш. Нещо си се провалил преди. Или пък голяма добрина си сторил. Та сега или ще те предизвика, или ще те дари. Но волята е тази, която ти държи очите отворени или здраво стиснати. Ако нямахме воля, нямаше животът ни да има смисъл. А душата се развива, върви напред. Волята я тика.