Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Не мога да го приема това.

- И други не могат.

- А леенето на куршум? Можеш ли да лееш куршум?

- Рекох ти, че за мен съм избрала друго. Баячките и леячките дават на хората туй, за което са отишли. При мен е друго. Общо взето, идат да им се карам.

- А знаеш ли някой, дето лее куршум, искам да видя как става.

- Питай Сабрие, тя ги знае тия, тя, ако реши, ще ти покаже.

- Толкова много неща има, които искам да видя, да опитам, че напра­во ми се пръска главата...

- Гледай само душата ти да се не пръсне! Не се лутай като невидела. Събери си акъла, надникни навътре в душата и виж коя ѝ е посо­ката, накъде я тегли. Помни, че човек не мож върви по няколко пътеки едновременно! Или тръгва по една, или все се криви, като види друга. Накрая се залутва и се върти в кръг. Хванеш ли пътека, дръж я докрай, да видиш къде ще те изведе. Пък тогаз хвани друга. Айде стига, че се застояхме. Знаеш ли колко работа се е събрала, дорде ми се правеше на сърдита?

- Ти ме изгони, не помниш ли? - кипна Райна

- Ето, видиш ли? А за какво те напъдих, разбра ли?

- Разбрах! - сведе очи младата. - Не ми се сърди... уча се.

- Не се сърдя. Само понякога чувам как тракат куките на Времето и как изтича нещо... И сега, като се появи ти, се отвориха едни неща за плетене...

- Бабо Магде, моля те да дойда утре, че сега имам среща и не мога. Ама утре съм тук от сутринта.

- И кого ще срещаш в махалата?

- При дядо Вангел отивам, да ми разкаже за дружината.

- Имаш дарба ти, влизаш на хората под лъжичката. Щом Геле е кандисал за русалиите да ти рече, признах те. Върви! И не се втурвай после да пишеш! Остави ги думите да отлежат, да се поутаят, па отгоре да изплува каймакът им. - Гласът ѝ стигна Райна, а тя вече бързаше по пътеката. Магда поостана да погледа подире ѝ.

- Шарена и споделена да си, Райно! - тихо я благослови. - Дано не посрамиш Оня, дето дъха си е дал душа да ти направи!

РУСАЛЯ

При Рада и Вангел успя да стигне къде обяд. Вангел тъкмо се беше прибрал, а в кухнята се стелеше една миризма на едни гозби - да ти се доплаче. Рада тъкмо слагаше масата за трима. Райна я поогледа, та рече.

- Тая рокля те прави по-слаба и ти отива на косата. И сините обе­ци са много хубави, не съм те виждала с тях.

- Ама е хубава кака ти Рада, нали Райно? - изръмжа Вангел, а стара­та му хвърли поглед като стар въдичар.

- Айде първо да похапнем, пък после приказки - затрака с чиниите. - Супа топчета съм направила и мусака. И домати има от градината, лучец искаш ли? Пресен. Така ли ще го хрупаш, или да ти го нарежа? За Геле не го режа, той така обича, с целите пера. По-соленко ли обичаш, или как? Ей там е солта. Геле яде без сол и не турям много! - не млъква­ше Рада и се суетеше около масата. Накрая тури китка здравец в една чаша и седна. - А наздраве и добре си ни дошла, Райно!

Дигнаха старците по една ракия, но младата поклати глава.

- Аз не пия!

- Хич?! - вдигна Рада вежди. - Или само по обед не щеш.

- Никак не пия, никога не съм пила, не ми е вкусно.

- И как разбра, като не си опитала?

- Е, опитвах като ученичка, ама не ми харесва!

- Леле, Геле, чу ли я? Казвах ти, че е гявол.

- Айде остави я! Като не пие - не пие! Какво си се захванала с туй пиене?

- Чудно ми е, изглежда да е луда глава, да ѝ се ненадяваш. И друго ми идва сега на акъла. Познавам още един гявол, дето не близва.

- Кой?

- Магда. Магда за ракия да не чуе. Че не дава и в къщата ѝ да влиза. Все вика, че главата ѝ трябвало да е бистра. Аз ѝ викам, пийни една чаша, че да ти се отпусне душата, а тя ме гледа страшно. Аз, вика,

нямам нужда от тая пущина, за да се отпусна или да скоча да играя. Само тия със слабия ангел имали таквиз нужди. Абе не мож излезе на глава с Магда!

- Хапвай, Райно - подкани я Вангел. - Кака ти Рада от няколко дни не млъква, сякаш голямо приказване ѝ се е насъбрало, не ѝ бери гайлето.

- Ами, като е била толкова време самичка, сега нека да приказва - примляска сладко младата и изведнъж чу как притихна стаята. Рада беше навела глава, посегна и май обърса сълза с ръкава си. Вангел се присегна и взе ръката ѝ. Погали я. Пък я целуна.

- Недей... - изхриптя старата.

- Радо, нали знаеш, ти си ми сърцето! - рече Вангел.

- Къде ти е копчето? - измърмори Рада.

- Кое копче?

- На жилетката. Кокаленото. Все се късат тия копчета, а са от старите, здрави са. Едно пак липсва, къде е?

- Ето го, прибрал съм го! - усмихна ѝ се Вангел и бръкна в джоба си. След туй свали жилетката и Рада я грабна. Стана, сложи по едно кафе и по един локум и се захвана да шие. Дойде ред на дружината. Райна изва­ди тетрадката, че да не пропусне нещо.