Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Ако си научила... това ли е? - продума Райна. - Ако си научила?

- Вангелия не искаше от тях да учат! Направо ги спасяваше. Пра­веше кукли на бездетните, въпреки че имаха да учат. Даваше име на нероденото, за да го викне... - гласът на Магда секна. - Избираше поне да са добри хора... добри по нейния аршин... и ги спасяваше. Един ден ѝ рекох, че не може тъй, че е против закона...

- Кой закон? .

- Старият... За да вземеш - даваш. Ако си отиде нещо - друго идва. Ако дойде ново - нещо требе да му стори място. Ако някой няма, не е дал достатъчно. Спречкахме се. „Магдо, толкоз мъка има по тоя свят!“ - викаше Вангя: „Поне нещо от нея ке махна...“ Пък аз ѝ думах, че мъката иде от хората, че хората не требе да се спасяват, требе да се попра­вят, па да си отиде и мъката им. Че тъй всичко отива на вятъра, пък те все по-лоши стават... Повече не я видях. Само насън... но си беше вече отишла. Дано да е в Светлото!

- Бабо Магде, а наричането?

- Какво за него? - сепна се старата и стана. Отиде до чешмата и пи вода. Плисна си на очите и пак седна.

- Като ходих в читалището, четох за баенето. Каква е разликата между баенето и наричането?

- Огромна. Баячката върши всичко сама, наречницата кара човека сам да си свърши работата. Вангя беше и баячка. Има едни думи, ста­ри работливи думи, които се предават от род на род. Никой не помни откъде са тръгнали и кой първи ги е чул и рекъл. Тези думи се предават по кръв и не се менят никога. Има думи за лек от болест - за уплах, за любов, за всякакви работи. Те се баят по един начин. Независимо кой ги е поискал - мъжко, женско, старо, младо или мънечко. Баячката като ги рече, те си намират пролука откъде да влязат в човека и там, извътре сработват.

- Знаеш ли такива думи? Ще ми кажеш ли да чуя как звучат?

- Не! Пак не ме чуваш! Казах ти, че се предават по кръв, по някой път на смъртен одър, от баба - на щерка, пък тя - на внучка.

- И всяка жена от един род ли може да бае?

- Не всяка. Требе да има и дарба, душата ѝ да има дар, думите ѝ да хващат. То е като с магията, помниш ли? Баенето и то е магия. Ако ня­маш душа за нея, думите изтичат под камъните и се връщат чак като срещнат нов майстор.

- Ти можеш ли да баеш?

- Леля ми баеше, на баща ми сестрата - Росана. Остана без деца, нямаше на кой да предаде думите. Била съм малка, когато ми ги даде в една тетрадка.

- Пазиш ли ги?

- Пазя ги, но не ги избрах и те не избраха мене. Аз съм избрала да наричам, то е по-тежката работа, ама е мойта. Наречницата няма готови думи, тя вика думите от душите на хората. Всяка душа си има думи, нейни си, само за нея. Номерът е тия думи да се викнат да изля­зат от човека, пък да бъдат речени.

- Затова ли ги питаш какво искат?

- Затуй. Първо требе човекът да иска. Има хора, отдавна нищо не щат, като костенурки са - целите в коруба, не излизат навън от нея. Как­вото има в корубата, туй е - добро, лошо, тяхно е, знаят си го - друго не щат. Ако ги хване мъка и болест, пак в корубата си ги гледат, на топличко, дорде изгният накрая. Тез хора не стават за наричане. За наричане требе живец, въглен барем да тлее - да искат, да се надат на нещо, да искат да се обърне животът. Тогаз ги питам какво е туй, дето го искат. И иде дру­гото трудно - не знаят. Знаят туй, дето не щат, а за харното очи нямат. И аз требе да им помогна, да дръпна оттук-оттам, да раздухам въглените. Има едни хитреци - шикалкавят. „Искам здраве, викат, туй е най-важно­то!“ Тъй ли, я да видим сега ти от какво си болен? От нищо, вика, ама ей тъй и занапред да съм здрав! Ти жена имаш ли, питам го. Той ме гледа и като му стане едно криво. Нямам, вика. Дългове имаш ли? Имам доста, не мога и да ги връщам сега... - и му докривее още повече. А радост каква имаш през деня? Гледа ме човекът, а очите му празни. Разправям му, че здравето иде накрая, когато човек си има някой да се буди до него, когато на никой нищо не дължи, кога му е леко в душата. И започваме едно теглене. Дума по дума, мъка по мъка... Плевим. Махаме бурените на мъката, пък да видим отдолу нещо има ли, живец някакъв тлее ли? Пък да стигнем до най-сложното - да дадем име на радостта. И да ти кажа, бая рядко се случва таз радост да се вика „здраве“. Щото то и на болния все ще се окаже, че нещо преди туй му е окуцяла радостта, че да се кютне болен.

- А нали все се казва: „Да сме живи и здрави!“. Защо се казва така?

- Глей сега, народът български е стар и мъдър, ама и доста празни приказки е рекъл! Живи и здрави са ми козите, от човека се очаква още... да дръпне малко... Живи сте всички, ей на, ясно е! Животът ще си отиде не когато ти му речеш!