Розмари Мео - Стопанката на Господ

„Добра стига, Майсторе!“ - гласът на Райна се оплете в гласа на Времето. След четири часа госпожа Попниколова влезе да види къде пропадна момичето. Когато светна лампите, видя, че Райна е заспала върху една от книгите. Издърпа я внимателно и слезе на първия етаж.

- Росице, виж какво намерих горе! - припряно отвори вратата на канцеларията.

- Я, това не е ли онзи том, дето го търсихме толкова време!

- Е, намери се най-после! Господ я изпрати тази Райна!

Райна дълго говори с жените, ходеше всяка седмица, помагаше им да подредят книгите. А те им бяха благодарни, шумоляха, шепнеха и разказваха тайните си...

В къщата и по двора Рада шеташе подмладена и румена и всеки ден печеше нещо - я баница, я сладки. Вангел се прибираше вечер и носеше по една китка. Райна се навърташе на гости и старците ѝ се радваха. Една неделя Рада я помоли да ги закара до града - да идат на сладкарница. Не бяха слизали заедно от тридесет години. Облякоха чисти дрехи, Рада махна забрадката и тръгнаха. Като пристигнаха на площада, Вангел рече, че е горещо и да си ходят обратно, но старата тропна с крак. Вървяха, цъкаха и не можеха да познаят мястото. По едно време един възрастен човек се приближи.

- Добър ден, как сте, отдавна не съм ви виждал? Вие май вече не слизате до града...

- Извинете ме... не мога да се сетя - смути се Вангел.

- Михаил съм аз! Михаил Стоянов, на Иванка и Коста синът.

- А, Михаиле, очите ми не виждат вече! Вашите как са, в града ли mса?

- Починаха рано и двамата...

- Съжалявам, не знаех!

- Няма нищо, гледам, вие и кака Рада сте си все заедно! А синът ви къде е, някъде по София ли?

- Ти кажи твоята Стефанка как е? - смени темата Вангел. - Вие май от ученици си бяхте заедно, а? Дечица имате ли?

- На един чин седяхме и сега едно легло делим вече толкова години

- засмя се човекът. Имаме три деца, около нас са. Сега обаче трябва да тръгвам, че Стефана ми е поръчала едни дини от пазара. Обадете се някой път, елате ни на гости! Ние сме все там, на майка и татко в къщата - зад пощата. Всичко хубаво и поздрави на сина ви!

- А ти да поздравиш жена си, чу ли? Всичко хубаво, Михаиле! - чове­кът се отдалечи, а старците погледаха след него. Райна едва дочака Михаил да си тръгне и веднага ги попита къде е синът им. Сянка легна в очите на Рада - по чужбина избягал навремето, по Америка... Вече двай­сет години се обаждал само за Коледа. Бил им сърдит, че се разделили. Писали му сега, че са пак под един покрив, ама още нямали вест. Тъй и не се оженил, не ги дарил с внучета... Райна замълча, не посмя да ги пита повече. Седнаха в сладкарницата и си поръчаха по една торта, а Рада свенливо помоли и за парче баклава. Тортата не беше кой знае какво, но на старците очите им блестяха. Райна реши да ги остави малко сами, рече, че си има работа и отиде до читалището. Госпожа Попниколова я чакаше с една книжка и с един учебник по история.

- Намерих ги ей тук, можеш да прочетеш нещичко, но не е много. Много неща са изчезнали заради комунистите, заради руснаците, ця­лата политика тогава се върти около това славянство. Постарали са се така да го нагласят, че и децата в училище да учат за сла­вянския ни произход. Добре са поработили да претопят истинската ни история, българщината да изчезне, но все пак... останало е нещо - старата учителка винаги се палеше много, а Райна беше добър ученик. - Навремето имаше един даскал, душата и очите му горяха. Беше още млад учител, като ме учеше мене на история. Друго беше от неговата уста. Разказваше ни други работи, не като в учебници­те. Слушахме го като омагьосани. Той за първи път ни разказа, че България била велика сила... Че не била създадена 681 година, а преди хиляди години. Децата, като завършеха училище, от него не искаха да се делят и все го търсеха, после и техните си деца водеха при него. Един ден тръгна приказка, че другарят Илиев ходел по селата с някакви мъже и лекувал хората с магии. Комунистите го подгониха за подривна дейност и всякакви глупости. Стъжниха му живота, уволни­ха го и човекът се прибра на село. Това беше истински учител, Райно, няма вече такива... не го знам жив ли е тоя човек... Поприказваха още малко, но Райна трябваше да тръгва, нарами книгите и се върна в сладкарницата. Дядо Вангел тъкмо припалваше цигара. Младата си поръча едно кафе и запали и тя, предложи и на Рада. Бабата попогледна мъжа си, пък си взе.

- Ти откога пропуши? - сепна се Вангел.

- Откак дойде тоз гявол на село. Донесе един локум, та като запали, едно хубаво замириса и... оттогаз - рече Рада.