Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Не се мери с Магда, детенце! Толкоз хорска мъка е видяла и опра­вила, толкоз слънца и месечини е изпратила, че никой не е по-голям от нея! - Райна се позасрами и наведе глава, но се сети за друго:

- На колко години е баба Магда?

- След година-две удря деветдесет.

- Шегуваш се! Тя изглежда много по-млада. Все ходи напред-назад, работи - не съм я виждала уморена!

- Земята я държи нея. И магията!

- Тя и магия за подмладяване ли знае? - облещи се Райна.

- А, стига глупости, де! Магда знае да си чува корена. Коренът ѝ дава сила на нея. Щото тя се грижи за него и той ѝ се отплаща.

- Беше ми казала и тя веднъж. А кой ѝ звъни толкова по телефона? И тя все дълго говори. Сутрин. Кара ме да правя разни неща в градината, пък тя все е на телефона.

- Говори с тия, дето искат да идват при нея - за наричане.

- Е, какво толкова говори, че някой път се и кара. Чувам я!

- Пита ги разни неща, ако не могат да ѝ отговорят, отпраща ги.

- Значи не може всеки да дойде, така ли... на наричането?

- Не може.

- А на Еньовден? Имаше поне 30 човека. Всичките ли можеха да дойдат?

- Щом ги е пуснала, могли са.

- Че тя кога говори с всичките?

- Е, тоз момент ти го проспа. Помниш ли, като вампиряса и из­чезна за една седмица, дето писа като невидела? Тогаз се извървя един народ, а другите Магда ги чу по телефона. Доста напъди, но и доста останаха. Яньовият ден е голяма работа. Дълго го при­готвя тя него.

- И какво ги пита хората?

- Най-простото - какво искат.

- От кого?

- От живота си.

- Че то не е ли ясно?

- Не знам, на теб ясно ли ти е?

- Всички искат едно и също - здраве, любов, пари! Някои искат да си сменят работата, други искат спокойствие...

- Тъй. Ти какво искаш?

- Аз.., аз сега... не съм се замисляла точно... Не искам повече да се връщам в Италия, не искам да се разболея пак...

- Не те питам какво не щеш, а какво искаш!

Райна замълча. Не можа да отговори. Дори на себе си не беше от­говаряла. Не знаеше... не беше готова.

- Мъжа ти, обичаш ли го? - побутна я Рада.

- Да... много.

- Ама не искаш да се върнеш при него?

- Не искам да се върна в Италия.

- Че той нали е там? Или ще го викнеш тука?

- Няма да дойде да живее тук, знам го - сякаш на себе си промълви младата.

- Значи искаш да го напуснеш, тъй ли?

- Кога съм казала, че искам? - подскочи Райна.

- А какво искаш тогава?

Райна затвори очи. Времето приседна на пейката, кимна на Рада и извади куките.

- Искам време да си почина. Да си събера мислите. Като се прибера, искам да си намеря работа.

- Каква?

- Не знам още.

- Тебе за какво те бива?

- Мене? Ама че въпрос! Откъде да знам - да пиша, да разказвам.

- Значи си по думите, тъй ли?

- Така излиза, не бях се замисляла.

- То, общо взето, и при тебе се оказва, че не си много мислила.

- Е, ти такива въпроси задаваш... шантави... и лични.

- Нали питаше за наричането? Е така пита и Магда.

- Добре де, ако ти бях казала, че искам любов, по-добре ли щеше да е?

- Хич! Тогаз щях да питам каква любов искаш. От мъж ти ли,

нов мъж ли си търсиш, от близките си ли искаш да си почетена, от приятели ли... Трябва да ѝ дадеш име на твойта обич, ако искаш да

я викнеш. Без име не става. Те затуй хората повече знаят какво

не щат, ама питаш ли ги да кажат ясно и просто какво искат - онемяват.

- Че то така много лично става, бабо Радо, не всеки може да отго­варя така.

- Именно. Значи не идва на наричане.

- Искаш да кажеш, че ако аз не мога да отговоря какво искам да правя с мъжа ми например - баба Магда няма да ме пусне?!

- Ще схванеш играта накрая.

- Ами ако още не съм решила?

- Не наричаш! Не ти е дошло времето, не си готова. То затова е наричане. Ако не знаеш името на нещо, как да го викнеш, че да се обърне и да дойде при тебе?

- Като с Бога... Баба Магда ми каза, че всеки си има име на Бога и го вика с него.

- Тъй е. И с радостта е тъй. Дадеш ли ѝ име, звънне ли гласът ти, дръпваш твойта радост за нишката и току-виж, минало - не минало време, почукала ти е на портата. Всичко си има име на тоя свят. Като знаеш името, имаш сила. Затуй всеки знае според аршина си.

- А като не знам още и не съм готова, тя защо ме викна на Яньовден?

- Е, туй си е нейна работа. Искала е да провери нещо, да те види отвътре.

- Да ме проверява ли? Откъде накъде, тя не ми е никаква! - изхвър­чаха думите от устата на Райна и веднага ѝ се прищя да не ги беше изпускала. А старата я гледаше с присвити очи и се подсмихваше.

По пътя затрополи каруца. Рада наостри уши. Двете крила на пор­тата се отвориха с трясък и каруцата влезе направо вътре. Караше я Сабрие. Рада скочи.