Розмари Мео - Стопанката на Господ

Райна си легна няколко часа след обреда. Беше късен следобед. Зас­па веднага. После нещо забуча в главата ѝ, гайдата пищеше, не ѝ да­ваше мира. Събуди се отведнъж и се ослуша. Стана, облече се и слезе на двора. Беше се смрачило. Въздухът трошеше кристали наоколо. Ти­шината я обгърна и влезе в нея. В главата ѝ беше чисто, в душата ѝ също. Нещо изсвистя покрай нея и гайдата писна пак. Райна се олюля, залитна и се подпря на дувара. Зави ѝ се свят. Полека приседна на пръстта. Гайдата отведнъж спря. Надигна се, пак почна. Приседна и гайдата спря. Надигна се и пак... но имаше и думи, думи... думите се провираха между гайдата, а Райна се опитваше да ги чуе. Зарови ръце в пръстта, гребна една шепа и гайдата спря. Надигна се. Нямаше гай­да, останаха думите. Райна стисна здраво пръстта и се прибра в къща­та. Изсипа пръстта на масата и заспа. А думите изтекоха от пръстта в съня ѝ...

Изправил се човекът на Високото.

На Високото, още на Светлото.

Па си проснал душата пред себе си

и на Бога си занареждал:

- Искам си, мале, силата!

Искам да си я върна!

Снагата да си изправя!

Да си изправя, мале, и думата!

Да ми трепне, мале, душицата!

Дъхът ми дъх да поеме!

Сенкята си да опера.

Мене си в мене да найдам!

Възправила се тогаз Майка му и дъх към човека изпратила:

- От Светлото душа ти направих.

От думата си - думи ти дадох.

От дъха си - дъх отделих.

От Бога, като Бог те омесих.

От огъня змей те направих.

Вземи си силата, душо!

Здраво я дръж зад зъби!

Тежко я дръж във юмрука!

Харно я дръж във сърце си.

С чест я носи на чел о̀ си!

В тебе кат рожба я гледай!

И кога те пак слънце огрее и по чело те утре погали,

да ти змейската сила усети и поклон пред тебе да стори!

Два възела върза нищенарката в нишката на Райна - от двата края на думите - да не изтекат. Историята си се търкаляше, Време­то чаткаше с куките, а Райна ставаше все по-добра с лопатата и мо­тиката. Една вечер Магда я накара да изведе на сутринта Господ. Каза ѝ, че си има някаква работа, пък той не се давал на Вангел да го води със стадото. На никой мъж не давал.

- Защо си мислиш, че на мен ще даде? - дигна вежди Райна.

- Утре да си тука по изгрев - рече Магда.

ВАНГЕЛ

Рано стана Райна, навън още беше тъмно. Уми си очите - да ѝ се отспи, гаврътна едно кафе и тръгна за Господ. Магда вече щъкаше из двора. Подкачи я, че е подранила, каза нещо в ухото на козела, бутна ѝ в ръцете един топъл краещник и ги изпрати до портата. Тръгнаха Райна и Господ по пътеката, а небето светлееше. Птичките църцореха наоколо, а Райна пристъпяше опната и току поглеждаше назад. Гос­под я гледаше с присвити очи и не я вземаше на сериозно. Тръгнаха по Еньовската пътека нагоре. Прииска ѝ се да види изгрева пак оттам, ама сама. Хладината под боровете я накара да се разбърза. Поляната се ширна пред очите ѝ като дар, а отгоре небето се кипреше в розо­во като момиче.

Изведнъж видя Вангел. Животните пасяха в горния край на поляна­та, а той стоеше като побит в средата и не мърдаше. Райна понечи да тръгне към него, но Господ се запъна. Не искаше да се дърпат с него, реши да върже въженцето му за един бор и да ходи при Вангел. Все ѝ се искаше да си говори с него, сега ѝ се беше паднало. Господ тръсна рога и я погледна страшно, уплаши я.

Като се обърна, видя, че Вангел се е съблякъл до кръста. Притаи се, не знаеше какво да прави. Небето вече пламтеше от изток. Старе­цът се наведе и извади нещо от вързопа. Облече се в бяла риза. Бавно я закопча, поприглади я, а в гърлото на Райна заседна буца. Вангел се обърна към заревото. В тоз миг слънцето изгря. Старецът се приведе възнак, кланяше ли се?... Възправи се Вангел и погледна слънцето, а Рай­на го гледаше отстрани като омагьосана. Мъжът не мигаше, гледаше право в светлика. „Очите му не изгарят ли?...“ - мина през ума на жена­та. Дълго седя старецът, а сянката му - просната дълга от изгрева, леко почна да се скъсява. По едно време рече нещо, но не се чу. Бръкна в колана и в ръката му блесна нож. Райна понечи да извика - не можа. Вангел вдигна ножа, усука се, наведе се и рязко прокара бразда зад пе­тите си, току между тях и сянката си. Райна трепереше, а горещият

дъх на Господ я близна по бузата. Старият коленичи на земята, положи ножа в пръстта и удари чело в нея. Постоя, надигна се, целуна земята, взе ножа, целуна и него и се изправи. Съблече бялата риза, ската я при­лежно и я върна във вързопа. Облече се Вангел и тръгна кротко към стадото.