Розмари Мео - Стопанката на Господ

Една сутрин отдолу я повика познат глас. Подаде чорлава, неумита глава и видя баба Рада на пътя.

- Райно, къде изчезна, мари? Да не се поболя нещо? - зарадва ѝ се бабата.

- Добре съм! Хванала съм се да свърша малко работа. Пиша едни неща...

- Работата тука е по земята, Райно. Писането е градска работа, тука не никне. Я поизлез, да ти видим очите. Баба ти Магда е завъртяла една баница. Утре е голям празник! Пък ти като лисугер си се завряла в къщата. Айде, до минута да си долу! - Баба Рада пое по пътеката.

Райна се погледна в огледалото и се стресна. Не си беше мила ко­сата от седмица. Плисна една вода на очите, среса се, слезе и тръгна след Рада. Баницата миришеше отдалеч и я сви стомахът от глад. Отвори портата и налетя на Господ. За първи път му се зарадва. А баба Магда викна отвътре.

- Я, вампир дошъл на гости! Райно, Райнооо, очите ти чак кръвясали, айде влизай!

Райна влезе в къщата, сякаш си влизаше у дома. Приседна на миндерчето и се огледа. Под носа ѝ се появи парче баница и тя реши да не го бави.

- Толкоз дни изчезна, реших, че си тръгнала за града. Вечерта видях, че свети, викам си, решила е да си подреди я мисъл, я сълза някоя. Пък то ни яло, ни се мило. Може ли тъй?

- Реших да понапиша едни неща. Тия, дето си говорихме - за нари­чането, за корена... да не ги забравя. И то стана едно дълго писане, не усетих колко време е минало.

- Ти внимавай с думите, Райно! Има думи, дето могат да те погъл­нат. Някои са само за казване, не са за писане.

- Разбрах вече...

- Опънаха ти се, значи. Не ги бори, не мож ги пребори!

- Защо? Хубаво е хората да знаят тези неща, нали ще се загубят, ако не се запишат.

- Кои хора да знаят? - пресече я рязко Магда.

- Ами, българите, нали си е наше, трябва всички да знаят.

- Бъркаш. Туй е сила, Райно! Силата не е за всеки. Може да те събори и да ти скине главата. Затуй бягат думите, не се дават.

- Но така ще изчезнат. Изчезват ни обичаите, забравят се...

- Ти не бъркай обичая с магията! Обичаите си се пазят, прескачат от стар на млад, от празник в празник, от хоро на хоро, от китка на китка. Обичаят идва от обич, него всички го обичат и си го кътат. Магията се не живее тъй, предава се по други пътеки. На тия, дето мо­гат да я носят и знаят как да я ползват. Най-често се дава по кръв, от майка - на дъщеря, на внучка... Те са една издънка и кръвта им я носи. Но се случва внучката да спре да си чува корена. Все по-често се случва... Тогаз думите изтичат в земята и почват да търсят наново. Хората

мислят, че са изчезнали. Тъй и требе. А тях ги няма 30, 50, 100 години. Спотайват се, тичат под камъните, търсят си нов майстор. И докато не си го познаят, не се показват. А като се яви майстор, бликват в кра­ката му. Тогаз магията не идва по кръв, а по дар.

- Аз чух едни думи... много ясно... Не бях чувала друг път такива, на един език - дето съм го чела в приказките, с едни стари думи - някои дори не съм ги чувала, не знам откъде идват, но ги разбирам...

- Изяж си баницата и ставай! - изведнъж се разбърза бабата. - Утре е празник!

- Какво е утре?

- Яньовден.

- Че той нали е на 24-и? Има три-четири дни още.

- Като казвам утре - значи е утре, ти ли знаеш, или аз?!

- Защо ми се караш, всички знаят, че билките се берат тогава, на 24-и, на Еньовден!

Баба Магда пак приседна на миндера и се умълча. Райна си изяде баницата.

- На нашта земя има едни дни, дето имат по три ката - занарежда Магда. - Когато църквата рече, че е най-близо до Бога, най-отгоре тури нейните си празници - на третия кат - най да са на светло. Но народът си помни неговото. И под църковните празници останаха да клокочат народните - на втория кат. Църквата, понеже е умна, реши да се не кара с народа, че ще остане без стадо. И си тури празниците наедно с народните, да няма гюрултия. Но има и един кат най-отдолу - най-якият, първият - при корена. Там са старите тайни. Тях малко хора ги знаят и ги пазят - затуй са и тайнства. Те са ядката на всичко.

- Тогава утре какъв празник е?

- Утре е слънчевото седене. Най-дълго ще се заседи слънцето и най-много огън ще даде. Затуй старото българско тайнство се прави тогаз.

- А на 24-и какво е?

- На 24-и църквата празнува рождество на Йоан Кръстител. Хит­ра е тя. Така го е удурдисала рождеството, че хем да мръдне малко празникът, да не е баш кога си требе, хем да позволи на хората да си му викат и Яньовден. Но ние си го правим нощес преди Седенето. Ви­наги е било тъй!

- Как, през нощта ли?

- През нощта. Затуй ти викам да си събираш акъла, да ходиш да се окъпеш, да спреш да мязаш на вампир. И те искам тука, като падне слънцето - умита и наредена.