Розмари Мео - Стопанката на Господ

Баба Магда се шмугна нанякъде и след малко се появи с черния ко­зел. Господ беше повече от внушителен. И го знаеше! Райна отстъпи.

- Ти от Господа не се плаши, само се прави на страшен, ама е блага душа. Малко е сложен характер, но е любовник голям. Ей тия тука - всичките ярета са му дечица. Жив и здрав да ми е. Женските му са по цялото село. Те затуй всички много го тачат, яко му е семето! Искаш ли да го пипнеш?

- А, не, аз ще взема яйцата и ще ходя.

Баба Магда остави козела, сложи ѝ яйцата в една торба и я изпро­води до вратата.

- Откъде мога да си взимам мляко и сирене, знаете ли?

- Можеш и от мен. Ама доячките са ей там, по-нагоре, след стара­та липа - втората къща. А след табелата, веднага вляво, правят най-доброто сирене. По малко прави жената, че вече не ѝ стигат силите, ама е голяма майсторка, при нея да питаш.

- Разбрах. Аз... колко ви дължа?

- Нямаш още дълг към мене, Райно, айде върви!

- Е, как, не ми е удобно. Все нещо трябва да дам...

- Ще имаш да даваш тогава! - доволно отсече бабата.

- Благодаря ви, аз пак ще мина, нали може?

- Мини. И не ми говори, все едно ме виждаш двойна. Баба Магда съм аз, тъй ми викай.

Младата жена закрачи бързичко по пътя, но я стигна глас...

- Райно, къщата посрещна ли те?

Втора малка Вечност мина и отмина. Райна хукна по пътеката. Бабата я проследи с поглед и се заслуша. След миг запя славей.

И ето тук се затърколи една история. Далече, в една приказна гора, нейде на земята българска, под един огромен вековен дъб, дето му викаха Горун, седяха три баби и предяха живота на хората. Първа­та протягаше ръка към слънцето, дръпваше нишката на новодошла­та душа и я запридаше на хурката. Втората я подхващаше и започва­ше да пресуква. Поприсвиваше очи и отбираше от кой цвят да вземе. С червено ли да пресуче, че повече страст и сила да има, със синьо ли - че да бъде душата по-пазена, или по-черно да сложи - че повече сълзи да са изплакани... За един човешки живот втората оплиташе пъстро и яко сукно. А накрая седеше третата баба с една голяма ножица, чакаше и слушаше как Времето тича в листата на Горуна. Вдигаше ножицата и хряс!, срязваше сукното, а слънцето изтегляше неговата си нишка в светлото.

Та точно в този момент първата баба протегна ръка към вто­рата и ѝ подаде една яка нишка. Втората се позагледа в кошницата пред нея, наведе се и взе кафяво кълбо. Започна да пресуква новата нишка с цвета на земята. Дръпна и оранжево, пък ѝ сложи огън от слънцето. После дръпна малко зелено и попресука покълване...

А някъде, в едно село на другия край на тая приказна земя, Райна си пое дъх. Замириса ѝ на пръст... хареса ѝ...

На бабите им викаха нищенарки...

ЯЛОВАТА

Искаше ѝ се да си събере ума. Да си купи цигари и да изпие едно кафе сред нормални хора. Седеше пред някаква кръчма в градчето, припичаше се на слънце, а на съседната маса си говореха. Неволно се заслуша.

- Това са пълни глупости, ако питаш мене. И ти си интелигентен човек, с образование. Три опита инвитро, вече на четирийсет години и отгоре е жена ти, сега и това.

- Казват, че много жени са оправили, нямаме друга надежда, а и Виолета се поболя вече. Иска го това дете... То и аз... Пък и какво пречи? Нищо не губим, да опитаме. Три баби какво могат да ѝ на­правят.

- А какво всъщност правят, поне проверихте ли?

- Наричали били. Не било точно баене, а наричане... на вода говорели, месели нещо, абе тяхна си, женска им работа.

Райна се пообърна и видя двама мъже и една жена. Жената така и не проговаряше, забила поглед в някакъв сок. А мъжете продължаваха.

- Луда работа. И колко време ще останете?

- Днес дойдохме, хотелчето е приятно, ще останем два-три дни. Само нагоре не знам как е пътят.

- Не е лош, като стигнете до едно широко място, трябва да оста­виш колата и да продължите пеш, после ще питаш и...

- Владо, как се казва бабата? - Райна едва чу жената.

- Коя баба, нали били три?

- Онази, дето казаха, че била най-главната...

- Остави сега, няма значение...

- Има, искам да ѝ знам името!

Мъжът порови малко и извади едно листче.

- Магда се казва. Магда Богданова.

Райна рязко се изправи, чашата издрънча на масата и хората стреснато се обърнаха. След пет минути караше към селото.

На портата се поспря. Никак не беше сигурна откъде да започне. Посегна да запали една цигара...

- Пуши, пуши, то от цигарата ще ти дойде правилното питане, да знайш. - До нея изникна баба Магда. - Много бързо се върна, за какво си дошла?

- Да говоря с вас... С тебе - без да иска ѝ се сопна Райна.