Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Аз да, но имаше други, на които знам, че не им беше приятно, но няма да кажат...

- А те не бяха ли там по своя воля?! Нима събрахте смелост да изречете най-съкровени желания, но не смеете да речете, че ви е било неприятно?! А кой ви е викнал на обред, за да ви е приятно? На наричане отиваш, ако искаш да си промениш живота. А за това се иска кураж и ясна цел. Всички стигнахте до обреда сами. Отговаря­хте на въпроси, на които никога не сте отговаряли. Битката беше на всеки един и всеки я спечели според силите си. Казвате, че сте се притеснявали, че някои са се страхували, а се справихте блестящо. Я да видим защо! Защо никой не опита да стане, да излезе или поне да отвори очи? Ирина?

- Чувствах се странно, но исках да продължа, да стигна до края...

- Милена?

- Стреснах се, но исках да видя... дали мога...

- Василе?

- Дори не съм си помислил да изляза... исках да съм там...

- Нора?

- Аз по едно време отворих очи и погледнах...

- И?

- Нищо... и ти си стоеше и мълчеше... Стори ми се, че... си с нас.

- Нора, защо повечето помнят теб? Какво се е случило?

- Не знам. Сигурно защото не са ме виждали такава. Не можех да спря да плача, опитвах, но не можах. Аз не хленча никога, никой не ме е виждал да хленча, ето питай ги! - Другите веднага потвърдиха. - Но беше неверо­ятно да си кажа желанията. Никога не съм го правила. Особено пък на глас... то аз ги чух за първи път... Само защо не можех да спра да плача, не знам...

- Извинявай, защо употреби думата „хленча“ преди малко? Поправи ме, ако бъркам, но не помня да си хленчила, помня, че плака, това е друга работа.

Нора се сепна, присви очи и погледна Райна. - Не знам. Вярно е, не хленчих, плаках. Два часа, без да спра. Защо? Какво стана?

- Тъкулнало се е камъче, пък след него свлачище, това е.

- А камъчето кой го търкулна, ти ли?

- Ти! Твоята сила. Голяма сила е тази, която позволява на замръзнали сълзи да се отприщят, Нора! Помниш ли, и преди ти казах, че силата ти е голяма. И исках да срещна твоята сила на обред. Невероятна е, Нора! Само трябва да ѝ смениш посоката!

- Но аз просто плачех и не можех да спра...

- И какво от това? Ти и думите си не спря, нали?

- Да... колко много неща исках да кажа. Знаех, че ако ги кажа, докато меся... точно тогава... може и да се сбъдне... разбрах го. Беше важно, че го казвам! Искаше ми се да кажа още, още много, но се уплаших, че ще започна в подробности... не знаех докъде мога и кога трябва да спра... беше невероятно... Това е истината.

Нора замълча... И продължи.

- И аз искам да кажа като Васил, че нещо проработи. С баща ми се разбрахме да ми даде пари за фитнес. Купих си дрехи. Остават само маратонките, че нямам. Започвам да спортувам, реших го! От една сед­мица чета отново. Започнах да си опреснявам и френския... и съм ти донесла една книга.

Нора стана и подаде малка книжка: „Приключенията на Том Сойер“, беше на френски.

- Ще кажа още нещо, което досега не съм казвала, но вече не ми пука. От първи до пети клас живях във Франция с нашите, там ходех на учили­ще. Това са най-щастливите години от живота ми, единствено тогава знаех, че майка и татко ме обичат. Когато си дойдохме, всичко се скапа... Тази книжка ми е любимата, чела съм я тогава. Искам да бъде при теб.

Райна стискаше зъби и с всички сили се опитваше да не плаче...

Ана носеше гердан. Беше го направила сама от мъниста и порто­калови корички. Миришеше на Коледа.

- Искам да кажа нещо накрая! - каза тя и спаси положението. - Ис­кам да споделя, че това, което стана, много ми напомня за един бъл­гарски филм - „Писмо до Америка“. Там едно момче беше тръгнало по селата да търси стара народна песен, която да събуди приятеля му от кома. И една баба му я изпя. Беше... като на обреда.

- Странно е, че го казваш, Ани. Песента се казва „Пуста младост“. Това е стара обредна песен, с много магия в нея. Тя се пее, за да оздра­вее тежко болен човек, за да му се викне силата. Или се пее, когато се изпраща смъртник. На вашия обред щях да ви я изпея, да викнем сила­та... но не стигнахме дотам...

- Защо? - Нора и Васил.

- Не бяхте готови... Има време... - умълчаха се. В тези няколко дълги секунди Райна се запита докъде може да стигне точно с тия хора.

- Искам да направя такъв обред пак - обади се Васил. Ти беше ка­зала, че има обред за Еньовден, ама в някаква гора, там искам да дойда.

- Еньовден е сериозно изпитание. Това е нощно бдение, мълчание, сам си в гората без светлина. Много сили трябват.

- Аз идвам! - скочи Нора. - Искам да видя дали ще ми стигнат си­лите!

- И аз! - още три гласа.