Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Ирина, чуй ме! - очите на Райна бяха на един пръст от нейните. - Сложи спокойно ръцете си в тавата и не спирай да месиш! Така. Искаш ли да се прибереш у дома?

- Не.

- Не ти ли е добре там?

- Не...

- Какво ти прави мъжът ти?

- Той... той...не мога...

- Райна, извини ме, но - психологът се надигна от миндера. Райна вдигна ръка. С късо махване го накара да седне. Сърцето ѝ биеше с това на Ирина.

- Посяга ли ти?

- Да... не само...

- Друго какво?

- Не мога... гадно е...

- Ира, погледни ме! Това е твоята магия. Случва се точно сега и само за тебе. Ти я извика, ти ѝ даде сила. Сега тя ще те пази. Има думи, които не си изричала. Пусни ги да излязат! Сложи ги в хляба. Той ще ги вземе и ще ги изчисти. Хайде! Какво ти прави мъжът ти, насилва ли те?

- Да. Бие ме и после ме изнасилва. От години. От 20 години. Така забре­менях. Така почнах да пия. Да ми е по-лесно. Не искам повече там! Не искам да свършва програмата. Само в центъра имам покой. Не искам да свърш­ва... - Ирина не можеше да си поеме дъх. Нора скочи, вдигна я и заговори.

- Ирка, наистина ли, бе, защо не си ми казала? Нали си ми приятелка? Аз на твоя идиот ще му видя сметката, чуваш ли? Само да те пипне! И ще дойдеш да живееш у нас. Има свободна стая. Чу ли? Идваш при мен. Ще си живеем заедно... ще се справим... Ще си го наречем и от утре ще заработи, нали? Ирка, чуваш ли ме?

- Нора, остави я да довърши - спокойно каза Райна. Едрата жена седна на мястото си, зарови лице в ръцете си и не мръдна.

- Ирина, хайде да свършим с това. От какво се страхуваш?

- От всичко. От него, от дъщеря ми... да не разбере... Искам да спра да се страхувам, че няма да се справя... че ще се проваля... че пак ще започна да пия и че... и че... - гласът ѝ секна. - Страх ме е, че ще умра, Райно. Много ме е страх... постоянно...

- Говориш ли с някого за това?

- Не, това е абсурд... как бих могла, с кого... никой не говори за това... дори в центъра не говорим...

- Искаш ли да намерим време и двете да поговорим за това?

- Може ли?

- Можеш ли?

- Искам да мога да говоря за това! За смъртта... за това какво има по­сле... това ми е много важно! То ми е най-важно. Да се сдобря със смъртта, това искам! И да отида да живея при Нора. Така ще ни е по-лесно и на двете. Реченото ми да бъде сторено!

- ДА БЪДЕ! - гласовете на групата.

Колко сълзи изтекоха, само Времето разбра. Райна стискаше здра­во нишките на душите на хората, а те се увиваха в ръцете ѝ. Краката ѝ бяха пуснали корени и държаха корените на всички. Когато утихна бурята, дойде ред на Михаил. Забравиха всички, че това там е док­торът. Стоеше един мъж с тава в скута си, силните му ръце месеха тестото, а гласът му спокойно нареждаше. И той си поиска силата. Поиска я честно и просто като другите. И силата му беше толкова голяма, че всеки си взе по късче от нея.

Дойде ред и на Нора. За миг пред очите на Райна премина досието ѝ - 38-годишна, зависима от хероин, алкохол, медикаменти... агресивна... некотролируема... лабилна... изключително изобретателна... две обвине­ния за средна телесна повреда... абсолютен тартор на групата... нега­тивни изгледи за промяна и подобрение...

Когато Райна седна срещу нея, усети мощта ѝ. Огромна, тъмна и тежка. Тази мощ можеше да обърне света. Но беше крива, пречупена, обгоряла по краищата... Райна чуваше сърцето на Нора, а то се блъс­каше полудяло и търсеше откъде да изскочи. Райна се пресегна, влезе през очите ѝ и леко погали сърцето ѝ.

- Аз съм Нора и съм българка! Искам от утре да преборя всичките си зависимости. Моите са много. От утре да ги спра. Искам да спра и да пуша. Искам да спра да ям сладко постоянно. Искам да отслабна. Ис­кам да си намеря работа...

- Чакай! Върни на отслабването. Смяташ ли, че като спреш да ядеш сладко, ще отслабнеш?

- Не. Трябва и да спра да ям през нощта. Ако спра, ще отслабна.

- Колко килограма искаш да свалиш?

- Поне 15!

- Е, няма да стане! С диета само не става.

- Ще тръгна на йога... навремето ми беше любимо...

- И с йога не става. Това, дето си го натрупала, трябва да се стопи! С яко натоварване и потене! Това разбираш ли го?

- Не ми харесва. Не обичам такова натоварване.

- И си личи. Докарала си се дотук, правейки само неща, които оби­чаш. Е, как работи удоволствието?

- Зле... Добре. Искам да започна да спортувам!

- Това е, защото успях да те убедя или защото наистина искаш?

- Искам. Много добре знам, че само това ще помогне. Само да можех да се накарам... Всъщност сега мога точно това, нали? Да си го нарека! - очите ѝ блестяха. - Да! Искам да имам волята да ходя да тренирам. Ама истинска сериозна тренировка. И да отслабна. Искам, когато отслабна, кожата ми да не увисва. Искам косата ми пак да е лъскава и гъста! Искам да спрат болките в гърба! Искам зрението ми да се оправи! Искам да си оправя и зъбите... Искам да съм красива! И да ме харесват! Искам да се на­уча да карам мотор... и кола. Казах ли, че искам да съм пак красива?.. Казах.