Розмари Мео - Стопанката на Господ

Нора замълча за малко, продължаваше да меси, а нивото на вълне­ние се покачваше.

- Искам да срещна любовта. Най-накрая! Да е истински мъж! Да ме подкрепя, да ме обича, да е винаги зад гърба ми! Искам да има страст, да правим невероятен секс, не онзи секс, а такъв - с истинска любов! Да се държим за ръцете и да пътуваме заедно! Аз и той! Във всичко! Искам да си намеря работа. Аз трябва да работя с животни. Това ме зарежда най-много! Искам да се грижа за правата на животните, да ги защи­тавам! Да работя в някоя организация, в която да имам точно такава възможност! Ох, толкова неща исках да кажа, изхвръкнаха ми от ума...

- Искаш ли да печелиш от тази работа с животните?

- О, да! Искам трудът ми да е възнаграден!

- Колко искаш да получаваш?

- 800 лева ще ми стигнат... или хиляда най-много. Аз нямам много разходи... пък и така няма да харча за гадости. Не! Чакай! Трябват ми около 1500, защото трябва да дарявам за животните. Те имат огромна нужда и все не стигат парите! Абе... нека да са 3000! Искам 3000 лв., за да дарявам достатъчно! Това е. Чакай сега да ги подредя: искам да се справя със зависимостта, да спра да се тъпча, да започна да спорту­вам, да бъда отново красива, да срещна сродната си душа и да започна работа! Да, така е добре! Харесва ми! Реченото ми да бъде сторено!

- ДА БЪДЕ! - гласовете на групата.

Целуна и Нора хляба и Райна ги изправи отново. Да се видят колко са им чисти лицата. Да благодарят. На корена, на Бога, на родители­те, които са си избрали, на децата, които са избрали тях. И на тези, които ще ги изберат. И на собствената си смелост да са там и да сложат истината си в хляба.

Докато хлябът се печеше и миризмата му се стелеше като родоп­ско одеяло наоколо, решиха да питат.

- Ти ме гледаше в очите. Беше много странно, тъжно.... и страш­но.... Какво видя там? Сякаш видя нещо вътре в мен? - Нора.

- Тебе видях, такава каквато си всъщност.

- Страшно ли беше?

- Откъде ти дойде на ума? Беше невероятно красиво!

- Защо ни се покланяше? - Ана.

- Моята душа поздравява вашата.

- А защо на Васил се поклони най-дълго?

- Не знам, Ани, може би две души са се познали. Може би се знаят отдавна. То си е за онзи момент.

- Какво правеше, докато сме със затворени очи? Нещо правеше! - Мира.

- Държах силата на корените ви и я преплитах. Как се чувствате сега?

- Хубаво... малко странно... беше си и страшно от време на време... но невероятно, радостно ми е... леко... - отговаряха един през друг. Ва­сил мълчеше. На вратата остана последен.

- Благодаря ти! Много отдавна не бях се чувствал така, от годи­ни... все едно си бях у дома.

Когато Райна отиде след седмица в центъра, те вече бяха насядали и я чакаха. Предстоеше им последна среща. Носеха подаръци и Райна се смути.

- Искам да кажа, че обредът работи - рече Васил. - Това, което най-силно си пожелах, беше да ми се оправят краката и да мога да ходя както преди. Преди три дни станах и тръгнах пеша към манастира над нашата къща. Това са 4 км. Върнах се съвсем сам, пак пеша. Станаха 8 км. Това не ми се е случвало от години... Знам, че краката ми започнаха да се оправят! Знам го, наричането проработи! Райно, нося ти една кукла. Тя е много стара и доста мръсна... но е много скъпа - донесена е преди много години от Израел. Разказах на майка ми какво сме правили. И тя каза, че трябва да ти дам точно тази кукла... нося ти я... нека да е при теб!

- Аз исках да ти донеса една фиданка, но не знаех как да намеря - беше най-малката, Милена. - После си мислех да ти донеса корен. Бях намерила един в градината, много красив. Обаче тази сутрин реших, че не бива да го нося. Защото е сух. И спрях да го харесвам. Не са хубави сухите корени... нали?

- Не са. Каква фиданка щеше да ми донесеш? - усмихна ѝ се Райна.

- Ябълкова. Има нещо силно в ябълките. И са сладки, и красиви, и... издържат. Могат на много места да се посадят.

- Милена, как беше обредът?

- В началото се притеснявах много. Най-много от погледа ти.

- Защо?

- Ами тук съм свикнала да си говорим, да обсъждаме някакви неща, но никой не ме е гледал така... все едно гледа вътре в мен... и не мога да скрия нищо...

- Но успя да скриеш, нали?

Милена се стресна.

- Ето и сега ме гледаш така! Беше ми малко страшно да казвам толкова лични неща пред хора, които виждам всеки ден.

- Хубава работа! Вие сте група. Минавате заедно през най-различни разговори с психолози и през различни терапии. Знаете толкова неща един за друг...

Изведнъж всички се разжужаха и се развикаха един през друг. - Не е вярно! Тук никога не си говорим лични неща. Никой нищо не споделя и не знае за другите... Никой не ни пита такива работи...