Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Друго искаш ли?

- Не, искам да съм здрав! Това е най-важното! Ако оздравея, ще мога всичко.

- А алкохолът?

- И той е проблем, но е следствие... Добре, де, искам да се справя със зависимостта си.

- От какво?

- Е, ясно е от какво!

- На хляба не му е ясно.

- От всичко... от алкохола, от тревата, от всичко!

- Василе, кое е най-голямото ти желание? Ама наистина най?

- Не знам... искам да разбера. Искам да разбера защо Господ не ме оставя да умра. Бях малък, когато ми се случи първият инцидент. Не знам как оживях. Никой не знае. После се случи пак и пак! И все се спася­вах... искам да разбера защо. Какъв е смисълът?

- Явно Господ има някакъв план за тебе. Нещо имаш да свършиш, Василе! И не те пуска, докато не го свършиш, това е.

- И какво е? Не знам, не разбирам... какво е?!

- Това е твоя работа, ти трябва да разбереш, задачата си е твоя.

- Изморих се вече, не мога повече... не ми се занимава вече...

- Чудесно, значи ще си един от малкото хора, посмели да предадат Господ! Ей на това му викам аз голяма работа и голяма сила!

Васил погледна Райна за първи път. В очите му имаше невероятна, тъмна болка.

- Не съм казал, че се предавам.

- А какво казваш? Хайде, наречи го, да видим!

- Искам силата да разбера! И да живея! Искам да живея! Това е.

- Повтори сега след мен - реченото ми да бъде сторено!

Васил я погледна отново с диви очи.

- Това е като клетва, нали? Пред кого се заклевам, че ще живея, в какво?

- Пред тебе, Василе! И в тебе! Можеш да не го изричаш, ако не си готов.

- Аз... Реченото ми да бъде сторено! - Васил затвори очи.

- ДА БЪДЕ! - гласовете на групата.

- Може ли аз - плахо се обади Милена, 18-годишна, зависима от хе­роин.

Милена беше успяла във времето, в което другите наричаха, да ре­петира наум. Хвана тавата, стисна тестото и изрецитира.

- Аз съм Милена и съм българка. Искам да се справя със зависимост­та. Искам да си завърша средното образование, след това искам да следвам. И искам, когато оздравея и завърша, да си намеря работа и да помагам на хора, които имат проблеми като нашите!

- Браво, отличничка! Кажи сега кое е това, което ако ти се случи утре, ще те зарадва много?

- Не знам... не съм мислила... - Никога не беше месила и се притесня­ваше. Райна сложи ръцете си върху нейните. Помесиха малко заедно, а Райна се заслуша в корена на малката.

- Милено, я ми кажи с кого ще излезеш утре да се разходиш?

- Нямам с кой... не излизам с никой... никъде... - усилието ѝ да се овла­дее се блъсна в стената отсреща и другите забиха поглед в нея.

- Тогава си наречи приятел!

- Искам да си намеря приятел... не мъж... не като... гадже. А приятел, който да ме разбира. Да си говоря с него за всичко... или с нея. Да изли­заме заедно... да се смеем на нещо... да си купим общ пакет с пуканки...

- А този приятел, дето го искаш, как ще го намериш, като не излизаш?

- Ще излизам. Има как. Просто не го правя, но ще почна. Знам как! Ето, наричам си! Искам да намеря сили да излизам и да си намеря прия­тел!

- Хубаво. Искаш ли да се излекуваш?

- Искам! Искам да се излекувам от хепатита! Искам наистина да се справя с хероина. И после да помагам на други да се справят... да съм им пример... че е възможно!

- Милено, ти си най-малка, имаш 100 пъти повече време и сили да се справиш! Ще стане! Можеш да превърнеш целия ад в приключение! И да научиш и други, нали?

- Да. Ще се справя! Но първо искам да си намеря приятел! Това ми е най-важно! Приятелят ще ми даде сила... и... Реченото ми да бъде сто­рено!

- ДА БЪДЕ! - гласовете на групата.

- Сега съм аз! - Ирина, 41-годишна, зависима от алкохол и медика­менти. Ирина пое тавата и ръцете ѝ трепереха. Гласът ѝ едва се чува­ше. - Искам да ме разбират и да ме приемат!

- Кой?

- Всички - мъжът ми, дъщеря ми, семейството ми...

- А ти разбираш ли ги?

- Не, искам и аз да ги разбирам! Искам да им докажа, че мога да се справя с алкохола. Знам, че тогава ще ме уважават повече... искам да пътувам много... навсякъде...

- С кого, с мъжа ти ли?

- Не... той... няма да иска... няма да разбере...

- Ирина, погледни ме, мъжът ти държи ли се добре с теб, опора ли ти е?

- Аз... не съм готова да отговоря...

- Ще те питам друго. От колко време си в програмата?

- От година и половина - прошепна. - Времето ми изтича. Още мал­ко и ще трябва да се прибера. Този път ще трябва да се справя.

- Друг път била ли си в програмата?

- Да. Аз... повтарям... провалих се...

Другите се спогледаха, зашумяха.

- Тихо! Дайте ѝ сила да говори! - тишината се сгъсти. Времето обиколи хората и дръпна по малко от всеки дъх. От общата душа в средата на стаята се проточи сребърна нишка, нави се в краката на Ирина и остана там.