Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Не те ли е страх да ни поканиш у вас? - попита Нора.

- Откъде ти хрумна?

- Нали сме наркомани. Никой не кани наркоман в къщата си. Утре, ако някой откачи, може да дойде, да ти разбие апартамента и да те окраде.

- Невъзможно е да се случи - отсече Райна.

- Защо си толкова сигурна?

- Вече ви познавам. Никой от вас не би направил подобно нещо, просто знам. Пък ако все пак стане нещо, първо теб ще потърся!

Разсмяха се. Умълчаха се. Райна остави мълчанието да изтече и ги покани да седнат по възраст. Психологът седна към края. Всички се вторачиха в него.

- Д-р Попов ще участва ли? - попита Нора.

- В тази стая доктори няма да има. Това е Михаил. Той иска да участва в този обред и също като вас попълни въпросника.

- Искаш да кажеш, че е одобрен? Като нас?!

- Нора, никой не е одобрен. Събрали сте се хора, които със сигур­ност искат да променят нещо в живота си, знаят какво е то и имат смелостта да го заявят. Той е един от вас.

- Значи ще меси хляб и ще нарича, когато ти...

- Нора, и аз съм притеснен. Но ще участвам - просто рече Михаил и сякаш всичко се подреди.

- Нещо друго има ли? - погледна ги Райна. - Не питам само Нора.

Друго нямаше и Райна рече, че излиза за малко. Помоли ги да мъл­чат, докато я няма. Времето им даде още десет минути. Сториха им се век. Бяха минали през ада, бяха правили какви ли не упражнения и терапии. Но никой не ги беше карал просто да си седят и да мълчат. За едни беше страшно. За други - хубаво. Чакаха. Вратата се отвори и влезе Райна в бялата Магдина риза. Беше си сплела косата. Хората затаиха дъх. Накара ги да станат и... всичко сработи. Затърколиха се ония неща, които не са за писане. И Райна викна Корена. Тогаз дойдоха сълзите. Когато гласът на гайдата се усили, магията зазвъня в стая­та. Прескочи от душа на душа, взе по един дъх от всяка и нави в сре­дата кълбото обща душа. Райна кротко надничаше в очите на всеки и умиваше сълзите му. Когато застана пред Нора, ток мина през тя­лото на жената и тя се разплака с глас. Райна я подхвана и опря чело в нейното. Мина време... колкото трябваше. Райна нареди едни думи. Думите засвистяха из стаята и задълбаха в главите на хората. Всяка си имаше мощ. Не бяха чували такива думи...

Райна взе тавата, сложи си я в скута, а гласът ѝ звънна: „Аз съм Райна и съм българка!“ и почна да нарича първа. Месеше и наричаше нейните си неща, най-скъпите ѝ, най-важните. Хората слушаха онеме­ли. Беше толкова... просто и... честно. „Реченото ми да бъде сторено!“ - приключи Райна и целуна хляба.

- Кой ще бъде следващият? - попита ги. - Който когато е готов, тогава ще меси. Кой иска?

- Аз искам! - Ана, 36-годишна, зависима от хероин и алкохол.

Райна ѝ подаде тавата, дръпна едно столче и седна срещу нея.

- Ти толкова близо ли ще седиш? - трепна гласът на Ана.

- Да. Спокойно, ще ти помагам, довери ми се! Хайде, Ани, вземи си силата!

- Аз съм Ана и съм българка! - смело започна жената и ръцете ѝ заиграха в тавата. - Искам си силата за... за много неща.

- Казвай, да чуем.

- Искам да изкарам шофьорска книжка! Тя ще ми даде свободата да се придвижвам и да пътувам! Искам да си оправя къщата на село и да отидем с мъжа ми и детето да живеем там...

- Това ли са най-важните неща, които искаш?

- Да, книжката ми е най-важна. Мечтая си за нея!

- И как ще вземеш книжка, като си на хероин и алкохол? Как ще ка­раш детето си пияна и дрогирана?

Ана спря и очите ѝ пламнаха. Тихият глас на гайдата изведнъж се чу в стаята.

- Тогава първо ще трябва да се справя с това, нали?

- Кой твърди, че трябва?

- Аз, естествено! - кипна жената.

- Хубаво, наречи си го тогава.

- Искам да имам сили да се справя със зависимостта си!

- Да бъде!

- Искам да си намеря и работа. Трябват ми пари за къщата на село.

- Какво искаш да работиш?

- Не знам, това е проблемът... нямам никаква представа...

- Разбрала ли си коя ти е дарбата?

- Не, не мисля, че имам дарба.

- А за какво те бива? Какво можеш да правиш най-добре?

- О, мога да снимам. Мисля, че правя много хубави снимки. Прияте­лите ми постоянно ме карат да ги снимам.

- А къде си се учила на това?

- Никъде. Просто така ми идва и ми доставя огромно удоволствие...

- Значи имаш дарба! Тогава си поискай такава работа!

- Не съм сигурна, че е възможно... много е скъпа техниката... аз ня­мам такива пари...

- Поискай си ги тогава!

- Не знам... в България това е трудно... ако съм в чужбина, е друго...

- Поискай да отидеш в чужбина тогава!

- Там никой няма да ме вземе... нямам такова образование... пък и не знам език...