Розмари Мео - Стопанката на Господ

Събудиха я птиците. Беше се зазорило, небето цялото беше в чер­вени петльови пера. Райна скочи. Във въздуха звънтеше нова приказка и капеше по листата, с росата заедно. Имаше и друго... Хукна по пъте­ката. Отвори вратата на колата и грабна телефона. Три пропуснати обаждания. Погледна, беше шест и десет. Набра номера.

- Райно, къде си? - гласът на баба Рада я подхвана да не падне.

- Какво е станало?

- Требе да дойдеш.

- Колко време имам?

- До залез.

Старата и младата се гледаха. Околовръст седяха бабите и мъл­чаха. Ръцете им лежаха в скутовете, а Времето пазеше на вратата.

- Райно... - трепнаха устните на старата.

Младата коленичи до леглото. Сърцето ѝ биеше като лудо.

- Райно, прави го за добро... и да пазиш закона и корена!

- Бабо Магде, обещала съм ти! - трепна младата.

- Рада да дойде! - повиши глас старата.

Рада се приближи тихо и сложи нещо в ръката на умиращата. Обър­на се и пак седна.

- Я сега, закълни се пред тая земя!

Райна се наведе, целуна пръстта в шепата ѝ и затвори очи.

- Заклевам се в тая земя и във всичко, дето е раждала и ще роди, когато наричам, да е по стария закон! И да пазя българския ни корен!

- Да бъде! - екнаха гласовете в стаята.

- Да бъдеш, Райно!... Да бъдеш Майстор! - тихичко прошепна ста­рата.

Навън засвири щурец. Една сълза се търкулна от окото на Райна и намокри пръстта.

- Няма да ревеш и да ми разваляш празника - изхриптя бабата. - И... Райно., да храните Господ!

Дъхът на Магда Богданова се оплете в дъха на Райна и Времето отвори вратата. Под Горуна щракна ножица.

От дъното се надигна Рада и запя.

...Веке тръгва, мале, веке тръгва.

Път да найда, милай мале, пак у Бога...

Беше Илинден.

ПОСЛЕКНИЖИЕ

След три години умря Рада Илиева. Сабрие се обади и Райна прис­тигна за погребението. Рада лежеше на леглото, на което си отиде Вангел. Беше сресана, с прибрана коса, със сините си обеци, с червило и с неговата жилетка. Така беше заръчала, за да я намери по-лесно Ван­гел и пак да я поиска. Райна остана при нея за песните и за бдението през нощта. След час една жена я извика. Помоли я да отиде да рече на Сабрие, че я чакат. Имало едни неща, дето тя трябвало да стори.

В къщата на Сабрие беше тъмно. Райна почука, извика, никой не се показа. Бръкна под саксията, ключа го нямаше. Седна на пейката от­пред и запали цигара. Когато Господ застана на портата, разбра какво става. Постоя още малко и се заслуша в есенния покой. Здрачът и лис­тата капеха около нея и развиваха златни и виолетови килими като за празник. Господ влезе в градината, поздравиха се и Райна тихо отвори вратата.

Вътре всичко беше турено в ред. Къщата беше наредена, часовни­кът навит, на раклата имаше бяло платно за погребението, а отгоре седеше Коранът. На масата, под един буркан, бяха парите. На леглото лежеше Сабрие, умита и със скръстени ръце. Райна се наведе, затвори ѝ очите, целуна баба си Сабрие по още топлото чело и излезе.

Събра жените и решиха да направят погребенията заедно. Нищо, че бяха в различни гробища. Викнаха една жена от другата махала, която уми и приготви Сабрие по нейната вяра. Занесоха тялото на Сабрие в Радината къща, вкараха още един креват и туриха Рада и Сабрие една до друга. Пяха им цяла нощ и се редуваха. Райна не мръд­на от стаята. По зазоряване тръгнаха към гробищата. Мъже нямаше. Ковчегът на Рада и носилката на Сабрие ги носеха все жени. Жени из­копаха и гробовете. Изведнъж се чу шум от двигател и една кола спря до оградата. От нея изскочи огромен букет и дребна жена след него. Тя притича до другите, раздели букета на три и зачака. Първо положи­ха Сабрие в бяло платно. След туй положиха Рада от лявата страна на Вангел. Точно в тоя миг слънцето изгря в рогата на Господ. Жените посяха здравец и на двата гроба. Слънцето се надигна и плисна в здра­веца. Заръмя. Дъгата тръгна от едното гробище, мина оградата и отиде в другото. Жените ѝ се порадваха и се разотидоха. Само дреб­ната сновеше между гробовете и редеше цветята. После плахо прис­тъпи към Райна. „Помня ви. Вие бяхте при баба Магда онази сутрин, преди няколко години, на моето наричане. Не можах да дойда на Магдиното погребение, че нямаше как, но сега успях. Роди ми се момиченце... кръстих го Магдалина, на нея...“ „Много да те радва, Виолето, и да ти е здрава и читава!“, рече Райна и я изпроводи. Остана сама. Отиде до гроба на баба си Магда. Разказа ѝ разни работи. Посдърпаха се, после се посмяха. Каза ѝ за Виолета и рожбата ѝ. Когато Райна запя, дъждът се усили. Изкара си песента и се скри под кривия навес на параклиса. Затвори очи и видя къщата на Стояна Черната, замириса ѝ пак на оня хляб, нави часовника на Магда Богданова, приседна с Вангел под чина­ра, хапна по един локум с Рада, затича се след Сабрие... и чу гайдата - нейната, оная - дето я будеше сутрин и не ѝ даваше мира, после чу и оная песен, дето всички ѝ я нареждаха... Усмихна се и отвори очи.