Курбан Саид - Момичето ог Златния рог

Професорът се приведе напред:

- На ваше място на мен също щеше да ми се иска да кажа „не“, но нямаше да се реша.

- Защо?

- Защото човек не казва „не“, когато не разполага с нищо по-добро. Вие не разполагате с нищо по-добро, паша.

- Всичко се променя.

- Хубаво е, паша, когато двамина се обичат.

- В наше време, професоре, не се влюбвахме преди сватбата.

- В наше време, паша, жените ходеха с яшмак.

- Прав сте, професоре. Искам да разбера що за човек е

той.

Стана и излезе от кафенето. Професорът го проследи с поглед, а меланхоличният Смарагд записа:

- „Пет днешни кафета и осемнайсет стари, общо двайсет и пет“.

- Двайсет и три, Смарагд - поправи го професорът, защото беше човек образован.

- „Двайсет и три“ - записа Смарагд и тъжно отбеляза: -Много красива ханъма. Ще бъде ли щастлива с неверник?

67

- Такива неща не се обсъждат, Смарагд. Истанбулските ханъми са способни на всичко, дори да бъдат щастливи.

Замълча и затрополи с чашите за кафе. Радваше се, че няма дъщеря, която се разхожда насам-натам без яшмак и се влюбва в непознати…

ЕМПАЙЪР СТЕЙТ БИЛДИНГ, ПЕТО АВЕНЮ, НЮ ЙОРК

Сто и два етажа и закрита тераса на покрива с въртящ се паркетен дансинг, джазбенд, група танцьори и стъклени стени, а зад тях - дългият силует на Манхатън.

Джон Роланд седеше на маса до прозореца. Дансингът се въртеше, момичетата в бесен ритъм вдигаха крака.

- Едно мартини - поръча Джон Роланд, втренчен в краката на момичетата. - От най-сухото - добави и изпи горчивото, леденостудено питие на един дъх.

Стана и прекоси въртящия се дансинг. Там долу, под него, живееха, обичаха се, работеха и спяха сто и два етажа - цял вертикален град. Излезе на остъклената веранда. Правоъгълни кули опираха в нощното небе, сияейки с безчет прозорци. Осветените етажи на сградите изглеждаха увиснали във въздуха, подпрени от свръхестествена сила. Бездната на авенюто приличаше на пресъхнало речно корито, а в далечината се разстилаше единственото тъмно благоуханно място в потъналия в светлина град - Сентръл Парк.

Джон Роланд се приведе напред. Режещ вятър откъм широката, мътна Хъдсън свистеше по Ривърсайд Драйв. Дълго се взира надолу към авенюто и в един момент му се зави свят. „Не - помисли си той и отстъпи назад. - Не“.

- Още едно мартини - поръча на сервитьора и погледна пулсиращите вени на китката си.

„Не - помисли си отново. - Някога, но не още.“

Д жазовият оркестър извиваше дивия си, замечтан ритъм. Роланд оправи бялата си папийонка, хвърляйки поглед към огледа-

68

лото, и погали нежно горния джоб на фрака, в чиито меки копри-I ieini гънки се криеше неговата най-надеждна крепост на света -два тъпички документа: паспорт на гражданин на Съединените щати, законно издаден на името на Джон Роланд, и чекова книжка от нюйоркската Чейс Нешънъл Банк на същото име.

Под защитата на тези тънки книжки Джон се чувстваше много сигурен. Поръча си уиски и си помисли, че на сутринта ще го боли главата, но това неизменно се случваше през последните години, а той все още не възнамеряваше да скочи в бездната на авенюто. Честолюбието му изискваше край, различен от края на неговите братя, на баща му, на дядо му.

- Уиски - извика Джон и мислите му се проясниха.

Сега съвсем точно знаеше, че е неправилно да извади младия учен след хиляда метра. Той трябва да се прояви през първите двеста метра и то в близък план. Нещо от рода: „Младият изследовател в лабораторията си в джунглата. Побеждава тропическата малария.“

„Отлично - рече си Джон Роланд, - важното е да не го забравя до утре сутринта.“ Стана, подхвърли няколко долара върху масата и тръгна към асансьора, оглеждайки в огледалото стройната си фигура в черен фрак.

Докато бързата махагонова кутия го носеше надолу, той усети обичайното свистене в ушите. На улицата бавно отвори вратата на колата си, натисна педала на газта и подкара по празното Пето Авеню към Сентръл Парк, където сви и спря пред хотел „Барбизън Плаза“.

Портиерът му подаде ключ и плик. Джон Роланд изгледа мъжа и изведнъж почувства как го наляга неизмерима умора. В стаята си облече халата, пристъпи към бара, след известно колебание си сила уиски и седна пред бюрото. Докато отваряше продълговатия плик, мислеше за подателя - филмовия агент Сам Дут, който всъщност се казваше Перикъл Хептоманидес, но това беше отдавна.

69

„Скъпи Джон - пишеше агентът му, - прилагам няколко писма, изпратени до теб. Намирам писмото от продуцента за съществено. Срещу предложените 10 000 долара той е в правото си да иска да преместиш сцената е отвличането да се развива на Хаваите.“