Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Шубе ли те е? — попита Тъл.

Дау се извърна към него и устните му разкриха два реда жълти зъби. Кучето замижа. Това беше крайно глупав въпрос. Досега Дау Черния никога не бе изпитвал страх. Не знаеше какво е усещането.

— Да ме е шубе от няколко шанка? Мен? — разсмя се той зловещо. — Ние добре ги оправихме, докато вие двамата лапахте мухите. Уредихме ги няколко с легла да спят. Бая горещи легла, ако питаш мен.

— Изгорихме ги — промърмори Мрачния.

С това казаното от него се равняваше на цял ден разговори.

— Изгорихме цяла камара от тая гад — изсъска Дау с такава широка усмивка, все едно, че по-хубава шега от тази за трупове и огън не бе чувал. — Не ме плашат, дангалак, не повече, отколкото теб, но не мисля да кисна тука да ги чакам, докато Три дървета събере сили да си довлече провисналия задник. Отивам на юг! — Той отхапа ново голямо парче месо.

— Сега ще видиш на кого му е провиснал задникът.

Кучето се ухили при вида на вървящия към огъня Три дървета и скочи на крака да стисне ръката му. След него идваше Форли Слабака. Кучето шляпна дребосъка по гърба, докато минаваше покрай него, и почти го събори на земята. Толкова се радваше да види всички живи и здрави, оцелели още един месец. Освен това със сигурност имаха нужда от водач край огъня. Изведнъж всички бяха щастливи, смееха се, стискаха ръце. Всички, без Дау, разбира се. Той просто седеше с вкисната физиономия до огъня, забил поглед в пламъците, и глозгаше един кокал.

— Радвам се да ви видя отново живи и здрави, момчета. — Три дървета свали от рамото си кръглия щит и го подпря на останките от стена. — Как я карате?

— Измръзнахме като кучета — каза Дау, без дори да го погледне. — Отиваме на юг.

Кучето въздъхна. Няма и десет секунди, откакто се събраха отново, и препирните вече започваха. Сега, като го нямаше Логън да укротява духовете, щяха да станат доста неуправляема група. Неуправляема и склонна към кръвопролития. Три дървета не бързаше за никъде. Както винаги, той изчака и обмисли внимателно положението. Тази му особеност го правеше толкова опасен противник.

— На юг отиваме, казваш? — каза той след известно премисляне. — И кога точно беше решено това?

— Нищо още не е решено — каза Кучето и за пореден път вдигна умиротворително ръце. Реши, че занапред ще му се наложи все по-често да го прави.

Тъл Дуру погледна ядосано иззад гърба на Дау.

— Абсолютно нищо — изропта той, силно раздразнен, че му налагат нечие мнение.

— Нищо не е наред — каза Три дървета съвсем бавно и спокойно. — Доколкото си спомням, в тази група винаги сме гласували решенията.

Дау не отдели и секунда за размисъл. Никога не го правеше. И тази му особеност правеше него толкова опасен противник. Той скочи и хвърли кокала на земята. Засили се заплашително към Три дървета.

— Аз… казвам… юг! — изръмжа Дау през зъби и очите му изскокнаха като мехури на вряща яхния.

Три дървета не помръдна от мястото си. Не беше в негов стил. Естествено, започна внимателно да премисля. Накрая пристъпи напред и носът му почти опря в този на Дау.

— Щом искаш ти да казваш — изръмжа той, — да беше победил Деветопръстия, а не да загубиш като всички останали.

Лицето на Дау Черния потъмня като катран при тези думи. Не обичаше да му се напомня за пораженията.

— Кървавия девет се върна при пръстта! — изрева той. — Кучето го е видял, нали Куче?

Кучето нямаше как да отрече.

— Затова — продължи той — няма смисъл да седим да си чешем задниците тук, на север от планините, където шанка са ни накацали отвсякъде! Аз казвам юг!

— Деветопръстия може и да е мъртъв — каза Три дървета право в лицето на Дау, — но дългът ти към него не е изплатен. Никога няма да разбера защо реши да пощади някой толкова непотребен като теб, но той определи мен за втори след себе си — Три дървета блъсна с юмрук широките си гърди, — а това означава, че аз заповядвам тук! Аз и никой друг!

Кучето предпазливо се отдръпна. Двамата всеки момент щяха да почнат да си раздават юмруци и той не гореше от желание да му разбият носа в мелето. Нямаше да е за първи път. Форли се опита да запази мира.

— Стига, момчета, няма нужда от това — каза той с благ тон. Може и да не го биваше много по убиването, но беше страшно добър във възпирането на онези, които бяха на път да се избият. Кучето мислено му пожела късмет. — Хайде де, защо не…

— Ти да си затваряш плювалника! — изръмжа Дау и насочи един мърляв пръст към лицето на Форли. — Пет пари не струва думата ти. Слабак!