Джо Абъркромби - Гласът на острието

Затворникът изгледа подозрително нарисувания над главата на Глокта Създател.

— Къде съм? — попита.

— В долния край на Централната улица, при доковете. — Глокта примижа от болка. Мускулите на крака му изведнъж се сгърчиха. Опъна го леко и изчака коляното да изщрака, преди да продължи.

— Знаеш я, една от артериите на града. Пресича центъра на Агрионт и слиза чак до морето. Минава през много различни квартали и доста от забележителните сгради са на нея. За мен обаче този булевард е просто пътят между двама зъболекари.

Очите на затворника се присвиха, после се стрелнаха към инструментите на масата. Няма вече ругатни. Явно споменаването на зъболечение му е привлякло вниманието.

— В другия край на булеварда — Глокта посочи на север, — в една от най-скъпите части на града, точно срещу парка, във великолепна бяла къща на пъпа на Агрионт живее господин Фарад. Сигурно си го чувал?

— Ходи се шибай!

Глокта повдигна вежди. Де да можех.

— Казват, че господин Фарад е най-добрият зъболекар в света. Мисля, че по произход е от Гуркул, но избягал от тиранията на императора и дошъл в Съюза да търси по-добър живот и да избави най-заможните му граждани от страданието на болните зъби. Когато се завърнах от моята разходка на юг, семейството ми ме прати при него, за да види не може ли да направи нещо по въпроса. — Глокта се ухили широко, за да покаже на затворника същината на проблема. — Естествено, оказа се, че нищо не може да се направи. Мъчителите на императора се бяха погрижили за това. Но той е страшно добър зъболекар, всички така разправят.

— Е, и?

— На другия край на Централната улица — стопи се усмивката на Глокта, — край морето, насред цялата мръсотия, боклуци и всякаква друга гнус на доковете, съм аз. Наемите са ниски тук. Убеден съм, че след като прекараш известно време с мен, ще видиш, че съм точно толкова талантлив, колкото и прословутият господин Фарад. Единствената разлика е, че моят талант е в малко по-различна област от неговия. Добрият Фарад облекчава болките на пациентите си, докато аз… — Глокта се надвеси леко напред — … съм друг тип зъболекар.

— Да не мислиш, че ще ме уплашите с една торба на главата и малко грозни рисунки по стените? — изсмя се в лицето му убиецът. После погледна към Северард и Фрост. — Изроди такива!

— Дали мисля, че ще те уплашим? Ние тримата? — изкикоти се Глокта. — Седиш тук, обезоръжен и окован във вериги. И кой освен нас тримата знае, или пък го е грижа за това, къде се намираш в момента? Нямаш никакъв шанс за избавление или бягство. Всички в тази стая сме професионалисти. И мисля, вече се досещаш накъде в общи линии вървят нещата. — Глокта разтегли устни в тъжна усмивка. — Разбира се, че те плашим, не се прави на глупак. Признавам, добре го криеш, но това не може да продължи вечно. Ще дойде време, съвсем скоро при това, когато ще молиш за чувала на главата.

— Нищо няма да получиш от мен — изръмжа убиецът и го погледна право в очите. — Нищо.

Жилав човек. Жилав. Но лесно е да се правиш на мъж преди началото на обработката. От опит го знам.

Глокта разтри леко крака си. Кръвта циркулираше нормално и болката бе отшумяла почти напълно.

— Ще започнем простичко като за начало. Имена, само това искам засега. Защо да не почнем с твоето? Поне това не можеш да отречеш, че знаеш името си.

Зачакаха. Северард и Фрост наблюдаваха затворника, зелените очи с усмивка, розовите не. Мълчание.

— Добре тогава — въздъхна Глокта.

Фрост хвана с две ръце челюстите на затворника и започна да стиска, докато зъбите му не се раздалечиха. Северард напъха челюстите на клещите в устата му и ги отвори малко по-широко, отколкото затворникът би предпочел. Очите на убиеца изскочиха навън. Боли, а? Нищо още не си видял, повярвай ми.

— Внимавай с езика — каза Глокта. — Нали искаме да говори.

— Не се безпокойте — промърмори Северард и надзърна в устата. В следващия миг отскочи рязко назад. — Уфф! Дъхът му смърди на лайна!

Срамота, но никак не съм учуден. Грижите за здравето никога не са били приоритет за наемните убийци. Глокта бавно се изправи и заобиколи масата.

— Да видим — промърмори той с ръка над инструментите, — с какво да започнем?

Взе една дълга игла и се надвеси над затворника. Другата му ръка здраво стискаше бастуна. Огледа внимателно зъбите на убиеца. Грозна гледка, няма две мнения по въпроса. Със сигурност бих предпочел моите зъби пред неговите.

— Майко мила, в ужасно състояние са. До един са развалени. Ето защо дъхът ти мирише така зле. Нямаш никакво извинение, човек на твоите години.