Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Следователно, мога да си позволя абсолютно всичко — каза тя, като улови погледа на Джизал.

Джизал с изненада установи, че се изчервява като момиче. Покашля се и заби поглед във върховете на ботушите си. Уест направи физиономия на досада.

— Имай милост — измърмори той, докато затваряше вратата зад гърба си.

— Желаете ли едно питие? — попита Арди и наля чаша вино.

Насаме с красива жена. Определено не ми е за пръв път, замисли се Джизал, но въпреки това обичайната му увереност я нямаше.

— Да, ще съм ви много признателен.

Да, питие, точно така, едно питие ще укроти нервите.

Тя му подаде пълната чаша и наля нова за себе си. Джизал се замисли дали е уместно една дама да пие по това време на деня, но реши, че няма смисъл да казва каквото и да е по въпроса. Все пак не е негова сестра.

— Кажете ми, капитане, как намирате приятелството си с брат ми?

— Ами, той е мой пряк командир, също така се дуелираме. — Мозъкът му започваше да действа отново нормално. — Но вие вече знаете това.

Тя го дари с широка усмивка.

— Разбира се, но моята гувернантка не спира да повтаря, че младите мъже трябва да получават възможност да участват в разговора.

При тези думи Джизал се задави и разля малко вино върху униформата си.

— Олеле — възкликна той.

— Ето, бихте ли подържали това за момент? — Тя му подаде чашата си и той я пое, без да се замисля. В следващия момент Джизал се озова с две пълни ръце. Когато Арди започна да попива петното на гърдите му с една бяла кърпичка, той въобще не възрази, въпреки прекалената дързост на жеста. Всъщност може би щеше да възрази, яко тя не беше толкова красива. Замисли се дали тя осъзнава каква прекрасна гледка представлява деколтето на роклята й, погледнато отгоре. Не, естествено, как би могла да знае? Тя просто бе нова тук, непривикнала с изтънчените маниери на града. Притежаваше непринудеността на обикновено провинциално момиче… страхотна гледка, все пак.

— Ето, така е по-добре — каза тя, въпреки че от намесата й нямаше видим резултат. Не и върху униформата на Джизал.

Тя взе чашите от ръцете му, с отработен жест и отмятане на главата назад пресуши своята на един дъх и ги постави на масата.

— Ще тръгваме ли?

— Да… разбира се. О… — Джизал й предложи сгънатата си в лакътя ръка.

Тя го поведе навън в коридора и после надолу по стълбите, като не спираше да бърбори непринудено. Разговорът им представляваше лавина от реплики от нейна страна, а както маршал Варуз бе отбелязал по-рано, защитата на Джизал не струваше. Той се опита да парира репликите й, доколкото можеше, докато двамата вървяха през широкия Площад на маршалите, но почти не успя да се намеси в монолога. Изглеждаха, като че ли Арди е тази, която е прекарала дълги години в града, а Джизал е дошлият на гости недодялан провинциалист.

— Военната палата е там отзад, така ли? — Тя кимна с глава към извисяващата се стена, която отделяше армейския щаб на Съюза от улиците на Агрионт.

— Точно така. Там са кабинетите на лорд-маршалите. А ето там са казармите, оръжейните и ъъъ… — Мисълта му убягна, но Арди се притече на помощ.

— Значи брат ми сега е някъде там. Той сигурно е уважаван войн тук. Пръв при атаката на Улриок и така нататък.

— О, да. Майор Уест е уважаван офицер.

— Обаче понякога е такава досада, нали? Направо си умира да е потаен и угрижен. — По лицето й премина бегла, блуждаеща усмивка. После тя почеса брадичката си замислено. Имитацията на Уест бе съвършена. Тя бе уловила истинската същност на брат си и Джизал не се сдържа да не се разсмее. В следващия момент се замисли дали бе добра идея Арди да върви така близо до него, хванала го под ръка по толкова интимен начин. Не че Джизал имаше възражения по въпроса, точно обратното, но хората ги гледаха.

— Арди — каза той.

— А това трябва да е Кралският булевард.

— Ъъъ, да. Арди…

Тя се взираше във величествената статуя на Харод Велики. Непоколебимият поглед на статуята бе вперен в далечината.

— Харод Велики? — попита тя.

— Да. През мрачните времена, преди създаването на Съюза, той се е борил за обединение на Трите кралства. Той е първият върховен крал. — Ама че съм идиот, помисли си Джизал, та тя много добре знае това, всеки го знае. — Арди, не мисля, че брат ти би…

— А това е Баяз, Първият магус, нали?

— Да, той е бил най-довереният съветник на Харод. Арди…

— А вярно ли е, че във Висшия съвет винаги се пази един свободен стол за него?

Джизал бе смаян.