Джо Абъркромби - Гласът на острието

Уест се ухили до уши. Личеше си, че се забавлява. Умираше си от удоволствие, проклетникът.

— Казват, че Бремър дан Горст има крака като стоманени колони. Стоманени колони! По-лесно е да събориш Кулата на Създателя, отколкото да повалиш него. — При тези думи Варуз посочи към огромната сграда, която се извисяваше над заобикалящите двора постройки. — Кулата на Създателя! — извика ядосано той.

Джизал изсумтя и удари с ботуша си по плочника. За пореден път той със задоволство се замисли над това, колко хубаво би било да се откаже и никога повече да не хване оръжие в ръка. Но какво ще кажат хората? Баща му така се гордееше с него, не спираше да се хвали пред този и онзи с уменията на сина си. Той с цялата си душа и сърце искаше да види момчето си да се бие на Площада на маршалите, заобиколен от крещящата тълпа. Ако сега Джизал зарежеше всичко, баща му щеше да е направо опустошен. И тогава край на повишенията, край на издръжката, край на всичките амбиции на Джизал. Естествено, братята му щяха да са много доволни.

— Равновесието е всичко — продължи да бълва Варуз. — Силата идва от краката! От утре добавям към тренировките ти по един час на гредата. Всеки ден. — Джизал притръпна. — Така: първо тичане, после тренировка с тежкия стоманен прът, след това позициите, един час спаринг-дуел, после пак позиции и накрая един час на греда.

Лорд-маршал Варуз кимна със задоволство.

— Това ще е достатъчно, засега. Очаквам те утре, точно в шест, напълно трезвен. — Варуз сключи вежди. — Напълно. Трезвен.

— Не мога вечно да продължавам да правя това — каза Джизал, докато куцукаше към офицерските помещения. — Колко още от тези ужасни простотии ще трябва да изтърпя?

Уест се усмихна.

— Това е нищо. Не бях виждал досега стария негодник така размекнат. Май наистина те харесва. С мен не беше и наполовина толкова мил.

— Искаш да кажеш, че се е държал по-зле от това? — Джизал не знаеше да вярва ли на ушите си.

— Аз не можех да се радвам на такова обучение като твоето. Веднъж ме накара да държа тежкия стоманен прът над главата си, с изпънати ръце, в продължение на цял следобед, чак докато ми падна на главата. — Майорът леко потрепери, сякаш споменът му причиняваше болка. — Караше ме да тичам нагоре и обратно по стълбите на Кулата на веригите в пълна броня. И всеки ден правех спаринг-дуели в продължение на четири часа.

— Как си издържал?

— Нямах избор. Не съм благородник. Фехтовката беше единственият начин да се отлича. И в крайна сметка се оказа, че си е заслужавало. Колко от офицерите в Кралската гвардия произхождат от простолюдието?

— Като се замисля, много малко — вдигна рамене Джизал. Той самият беше благородник и дори не смяташе, че е нужно да има такива.

— Но ти, Джизал, си от знатно семейство. Вече си капитан. Ако спечелиш Турнира, можеш да стигнеш, колкото далеч си поискаш. Хоф — дворцовият шамбелан, Маровия — върховният правозащитник, вземи самия Варуз, ако щеш — те всички са печелили Турнира на младини. Шампионите с благородна кръв винаги стигат далеч.

— Да, точно като твоя приятел Санд дан Глокта — изсумтя намусен Джизал.

Името се стовари между двамата като камък.

— Добре де, почти винаги.

— Майор Уест! — долетя зад гърбовете им дрезгав глас. Един набит сержант с огромен белег през едната буза се приближи с бърза крачка.

— Как си, сержант Форест? — попита Уест и плесна приятелски войника по гърба.

Майорът се погаждаше добре със селячеството. Все пак, напомни сам на себе си Джизал, той е само една стъпка по-високо от тях. Да, образован е, офицер е и така нататък, но все пак, обективно погледнато, той бе по-близо до сержанта, отколкото до Джизал.

— Много добре, благодаря, майор. — Лицето на сержанта грейна. Той кимна официално на Джизал. — Добро утро, капитан Лутар.

Джизал го удостои с кратко кимване и се обърна на другата страна. За него не съществуваше основателна причина за това един офицер да се сближава с обикновения войник. Още по-малко с някой белязан и грозен. Джизал не даваше и пет пари за грозните хора.

— Какво мога да направя за теб, сержант? — попита Уест.

— Маршал Бър свиква спешна среща на целия висш офицерски състав.

Лицето на Уест помръкна.

— Тръгвам веднага.

Сержантът отдаде чест и се отдалечи с широка крачка.

— За какво става дума? — небрежно попита Джизал и се загледа в някакъв чиновник, който гонеше един изтърван и понесен от вятъра лист хартия.

— Англанд. Този крал на северняците, този Бетод. — Докато произнасяше името, лицето му се изкриви с такава погнуса, все едно думата загорча в устата му. — Говори се, че е победил всичките си врагове в Севера и сега се е наточил за война със Съюза.