Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Хубаво, приискало му се да се бие — безгрижно каза Джизал. Според него войната беше чудесна възможност за печелене на слава и напредване в кариерата.

Носен от лекия бриз, листът хартия прелетя с шумолене покрай единия му ботуш. Чиновникът го последва запъхтян. Джизал го изгледа с доволна усмивка, докато, превит о две, човекът правеше безуспешни опити да сграбчи изгубения документ.

Майор Уест грабна парчето хартия с рязко движение и го подаде на чиновника.

— Благодаря, господине — каза чиновникът и на потното му лице се изписа признателност. — Много ви благодаря!

— Няма защо — каза тихо Уест.

Чиновникът направи един угоднически поклон и се отдалечи. Джизал остана разочарован. Гонитбата истински го забавляваше.

— Една евентуална война е най-малкият ми проблем в момента — каза Уест и въздъхна тежко. — Сестра ми е в Адуа.

— Не знаех, че имаш сестра.

— Имам и сега е тук.

— Е, и?

Джизал не гореше от ентусиазъм да слуша за сестрата на майора. Уест може и да се бе издигнал донякъде, но останалата част от семейството му бяха значително под достойнството на Джизал. Той би се заинтересувал от някое бедно момиче от простолюдието само ако можеше да се възползва от нея. Интересуваха го и благородни девойки, които можеха да се окажат подходяща партия за женитба. Ситуацията по средата не го вълнуваше.

— Ами, сестра ми е чаровница, но същевременно е малко… нестандартна. Когато не е в настроение, става направо нетърпима. Да си призная, предпочитам да си имам работа с тълпа северняци, пред това да се разправям с нея.

— Хайде, хайде, Уест — каза Джизал разсеяно и почти без да чува какво казва майорът. — Сигурен съм, че не е чак толкова неуправляема.

Лицето на Уест се оживи.

— Е, радвам се, че мислиш така. Тя открай време иска да разгледа Агрионт и аз от години й обещавам да я разведа из града, ако някога дойде.

Изведнъж Джизал бе обзет от мрачно чувство.

— Уговорката ни е за днес — продължи Уест. — Но сега, с тази спешна среща…

— Стига, Уест, знаеш, че почти не ми остава време напоследък! — възропта Джизал.

— Обещавам, че ще ти се реванширам. Чакам те при мен след час.

— Ама, чакай…

Уест вече се отдалечаваше с бърза стъпка.

Дано да не е много грозна, мислеше Джизал, докато бавно се приближаваше до жилището на майор Уест. Застана пред вратата и с голяма неохота вдигна юмрук и понечи да почука. Дано да не е много грозна. И много глупава. Само не и пропилян следобед с някоя глупачка. Ръката му почти докосна вратата, когато дочу гласовете, идващи от другата й страна. Той застана сконфузено пред вратата. Доближи ухо към дървото в опит да чуе нещо за себе си, по възможност хубаво.

— … а какво стана с прислужницата ти? — гласът на майор Уест долетя приглушен иззад вратата. Тонът му издаваше сериозно раздразнение.

— Трябваше да я оставя в къщата. Имаше много работа за вършене. Никой не е стъпвал там с месеци. — Джизал дочу друг глас. Сестрата на Уест. Сърцето му се сви. Гласът й бе плътен, звучеше като дебелана. Джизал не можеше да си позволи да бъде видян да обикаля Агрионт с някаква дебелана под ръка. Това щеше да срине репутацията му.

— Не може да обикаляш града сама!

— Без проблеми дойдох сама дотук, нали? Забравяш кои сме, Колем. Справям се отлично и без прислужница. Така или иначе, за повечето хора тук аз самата не съм много повече от прислужница. Освен това нали твоят приятел капитан Лутар ще се грижи за мен.

— Това прави нещата още по-зле, много добре го знаеш!

— Е, аз откъде да знам, че ти ще си зает. Все си мислех, че ще намериш време да се видиш със сестра си. — Момичето може и да не звучеше като идиот, но си оставаше дебелана, а сега вече и заядлива дебелана. — Какво, не мислиш ли, че ще съм в безопасност с твоя приятел?

— Мисля, че да, въпросът е дали той ще е в безопасност с теб? — Джизал не разбра какво има предвид майорът с този коментар. — Да се разхождаш из Агрионт сама, с мъж, когото едва познаваш? Не ме прави на глупак, добре те познавам! Какво ще кажат хората?

— Да вървят на майната си! Да си мислят каквото си искат! — Джизал подскочи и се дръпна от вратата. Той не бе свикнал да чува подобен език от дамите. Дебела, заядлива и грубиянка. Проклятие. Май ще се окаже по-лошо, отколкото си го бе представял. Джизал огледа коридора и се замисли дали да не си тръгне. Започна дори да обмисля някакво извинение, но проклетият късмет пак му изневери, някой се качваше по стълбите. Сега не можеше да си тръгне, без да бъде видян. Оставаше му просто да почука на вратата и да приключи по-бързо с цялата тази работа. Ядосан, той стисна зъби и потропа.