Джо Абъркромби - Гласът на острието

На Джизал му бе страшно трудно да се концентрира, когато тя заставаше толкова близо до него. Една мисъл пробяга през главата му, едновременно вълнуваща и плашеща. Дали тя не флиртуваше с него? Не, не, естествено, че не! Просто не е свикнала с градските нрави. Простосърдечно провинциално момиче, нищо повече… но тя стои страшно близо. Само ако не беше толкова красива и така самоуверена. Само ако не беше толкова… сестра на Уест.

Джизал се покашля и погледна към далечния край на алеята в напразни опити да открие нещо, което да отклони вниманието му. По алеята вървяха няколко души, за съжаление никой познат, освен… изведнъж магията на Арди се развали и Джизал почувства как кожата му настръхва. Една прегърбена фигура се зададе срещу тях. Прекалено навлечен за това топло време, човекът куцаше, като се подпираше силно на бастуна си. Беше превит о две и потръпваше при всяка мъчителна стъпка. Останалите минувачи го заобикаляха отдалеч. Джизал се опита да отведе Арди настрани, преди човекът да ги забележи, но тя грациозно се измъкна и тръгна право към влачещия се тромаво инквизитор.

При тяхното приближаване главата му рязко се надигна и очите му грейнаха при вида им. Джизал помръкна. Вече нямаше как да отминат незабелязани.

— Я виж ти, капитан Лутар — каза приветливо Глокта и приближи, за да се ръкуват. — За мен е истинско удоволствие! Учудвам се, че Варуз ви е освободил толкова рано. Сигурно е започнал да се размеква от годините.

— Лорд-маршалът е все така взискателен — рязко отвърна Джизал.

— Надявам се, моите практици не са ви обезпокоили онази вечер. — Инквизиторът поклати глава с жално изражение на лицето. — Боя се, че нямат никакви обноски. Маниерите им са под всякаква критика. Но в работата си са просто незаменими! Кълна се, няма други двама служители на краля, които да са така незаменими.

— Всички служим на краля по своя начин. — В гласа на Джизал се прокрадна малко повече враждебност, отколкото възнамеряваше да вложи.

Дори и да беше обиден, Глокта не го показа.

— Напълно сте прав. Мисля, че нямам честта да познавам приятелката ви.

— Не. Това е…

— Всъщност ние се познаваме — каза Арди за най-голямо учудване на Джизал и подаде ръка на инквизитор Глокта. — Арди Уест.

Глокта повдигна вежди.

— Не може да бъде! — Той сковано се наведе и целуна ръката на Арди. Джизал забеляза как лицето му се изкривява от болката, докато се изправяше, но миг по-късно беззъбата усмивка се върна отново. — Сестрата на Колем Уест! Толкова сте променена.

— Към по-добро, надявам се — засмя се Арди.

Джизал се почувства крайно неудобно.

— Ама моля ви, разбира се! — каза Глокта.

— Вие също сте променен, Санд. — Изведнъж по лицето на Арди се изписа тъга. — В семейството ми много се безпокояхме за вас. Така силно се надявахме да се върнете невредим. — Джизал забеляза как по лицето на Глокта премина тръпка. — И после, когато чухме, че сте пострадал… как сте, Санд?

Инквизиторът стрелна с поглед Джизал. Очите му бяха по-хладни и мъртвешки от всякога. Джизал заби поглед в ботушите си и в гърлото му заседна буца страх. Нямаше причина да се бои от сакатия инквизитор, нали така? И все пак в този момент му се прииска все още да е на тренировъчната площадка. Глокта погледна към Арди, която отвърна на погледа му без никаква следа от притеснение, в очите й се четеше само тиха загриженост.

— Добре съм. Доколкото е възможно. — Лицето му придоби странно изражение, от което Джизал се почувства още по-неудобно. — Искрено благодаря, че се поинтересувахте. Никой не го прави вече.

Настана неловко мълчание. Инквизиторът изпъна врат настрани и той рязко изпука.

— Аа, така е по-добре — въздъхна. — Удоволствие е, че ви срещнах отново, и двама ви, но, дългът зове.

Глокта ги дари с още една противна, беззъба усмивка и бавно се отдалечи. Левият му крак задиряше и влачеше ситния чакъл.

Арди проследи с очи превития му гръб, докато той се отдалечаваше по алеята.

— Толкова е тъжно — каза тя с въздишка.

— Моля? — В мислите си Джизал виждаше отново огромния бял призрак в тъмната уличка, с присвитите му розови очи. Затворникът с чувал на главата. „Всички служим на краля по свой начин“. „Напълно сте прав.“

Джизал неволно потрепери.

— Двамата с брат ми бяха много близки. Едно лято дойде на гости и отседна при нас. Семейството ми така се гордееше от това, че чак ме досрамяваше. Всеки ден той се дуелираше с брат ми и винаги побеждаваше. Как се движеше само, заслужаваше си да се види. Санд дан Глокта. Най-голямата звезда на небосклона. — На лицето й грейна старата самодоволна усмивка. — А сега чувам същите неща да се говорят за вас.