Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Разбира се, господине — промърмори възрастният прислужник и се запъти към вратата.

Или пък трябва?

Кабинетът на архилектор Сълт беше на последния етаж на Палатата на въпросите. Пътят нагоре бе дълъг. Още повече, коридорите бяха пълни с хора. Практици, чиновници и инквизитори пъплеха като мравки в огромно бунище. Усетил погледите на хората върху себе си, Глокта продължаваше с куцане напред, усмихнат, с наведена глава. Но останал сам, той спираше, задъхан и изпотен. Ругаеше и разтриваше крака си, за да върне и малкото останал в крайника живот.

Защо трябва да е толкова високо? Този въпрос си задаваше днес, докато бавно се влачеше по мрачните коридори и извити стълбища в огромния лабиринт на сградата. Когато най-после стигна до преддверието на кабинета на Сълт, беше напълно изтощен и задъхан. Лявата му ръка бе изтръпнала от стискане на бастуна.

Секретарят на архилектора го изгледа подозрително иззад огромно бюро, което заемаше половината помещение. Срещу него имаше няколко стола, в които обикновено сядаха да се притесняват чакащите пред кабинета. Двама огромни практици стояха от двете страни на голямата двойна врата на кабинета на Сълт и изглеждаха така неподвижни и мрачни, че направо се сливаха с мебелировката.

— Имате ли уговорен прием? — поинтересува се секретарят с рязък тон.

— Естествено — тросна се Глокта, — да не мислиш, че съм докуцал чак дотук, за да се полюбувам на бюрото ти?

Секретарят го изгледа изпод вежди. Той беше блед, добре изглеждащ младеж с рошава руса коса. Надут пети син на някой дребен благородник със свръхактивни слабини, който си мисли, че може да ме гледа отвисоко.

— И вашето име е? — с подигравателна нотка в гласа попита младежът.

Много добре знаеш кой съм, ти, дребно самодоволно нищожество.

Дългото изкачване бе изчерпало докрай търпението на Глокта. Той силно стовари бастуна си на бюрото и секретарят почти подскочи на стола си.

— Ти какво? Да не си малоумен? Колко сакати инквизитори работят тук?

— Ъ… — устата на секретаря нервно потрепери.

— Какво „ъ“? Това ли е отговорът ти, това число ли е? Казвай!

— Ъ, аз…

— Казвам се Глокта, дръвнико! Инквизитор Глокта!

— Да, господине, аз…

— Надигни си дебелия задник от стола, идиот такъв! Не ме карай да чакам!

Секретарят скочи енергично и се завтече към вратите. Отвори едната и почтително застана встрани.

— Така е по-добре — изръмжа Глокта и тръгна бавно към вратата. На влизане погледна към двамата практици от двете й страни. Почти бе сигурен, че долови усмивка под маската на единия.

Стаята беше същата, както я помнеше отпреди шест години. Кръгло, просторно помещение с куполен таван с каменни гравюри на гаргойли. Единственият огромен прозорец предлагаше величествена гледка над кулите на Университета, дълъг участък от външната стена на Агрионт и извисяващата се грамада на Кулата на Създателя зад нея.

Почти всички стени на кабинета бяха заети от рафтове и шкафове, пълни с изрядно подредени папки и документи. По оскъдните участъци бяла стена висяха няколко портрета, включително един огромен на настоящия крал на Съюза, на който той бе изобразен на младини и изглеждаше мъдър и непреклонен. Със сигурност е рисуван преди да се превърне в изкуфяла карикатура. Сега по лицето му можеш да видиш все по-малко авторитет и все повече потекли лиги. В центъра на помещението имаше огромна кръгла маса, по чийто плот бе изрисувана с най-малки подробности карта на Съюза. Всеки град, в който Инквизицията имаше клон, бе обозначен със скъпоценен камък, а от центъра на масата се издигаше малко сребърно очертание на Адуа.

Зад масата, седнал в един античен стол с висока облегалка, седеше архилектор Сълт. Той бе погълнат от разговора си с един възрастен, съсухрен мъж с противно лице и плешиво теме, облечен в тъмна роба. При вида на накуцващия към тях Глокта лицето на Сълт грейна. Изражението на другия мъж не се промени изобщо.

— А, инквизитор Глокта, радвам се да ви видя. Познавате ли главен надзорник Халек?

— Нямам удоволствието — каза Глокта. Не че е кой знае какво удоволствие, както изглежда. Старият бюрократ се изправи и без особен ентусиазъм се ръкува с Глокта.

— А това е един от моите инквизитори, Санд дан Глокта.

— Разбира се — промърмори Халек. — Мисля, че бяхте военен. Виждал съм ви да се дуелирате.

— Ще да е било доста отдавна — каза Глокта и потупа крака си с бастуна.