Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Ъъъ… — Джизал не успя да прецени дали това бе похвала, или подигравка. Мисълта, че бе победен два пъти, днес не му излизаше от ума — по веднъж от брат и сестра.

Допадна му това, че сестрата се бе оказала по-страховитият съперник.

Слънчев летен ден, паркът е пълен с красиво облечени, жизнерадостни хора. Полковник Глокта крачи отривисто на път за поредната изключително важна среща. От всички страни хората с вежлив поклон се отстраняват от пътя му. Той ги отминава, без да ги погледне, като дарява с мъжествена, лъчезарна усмивка само най-важните особи. Малцината щастливци, удостоени с вниманието му, отвръщат на усмивката с грейнали от щастие лица.

— Всички служим на краля по свой начин — помпозничи капитан Лутар и посяга към сабята си, но Глокта е твърде бърз. Острието му изсвистява с мълниеносна скорост и улучва гърлото на присмиващия се самодоволен глупак.

Кръвта плисва по лицето на Арди Уест. Тя плясва радостно с ръце и поглежда Глокта със сияещи от вълнение очи.

Лутар е силно изненадан от това, че е убит.

— Ха! Напълно сте прав — казва Глокта и се усмихва.

Капитанът се строполява по очи. Кръв струи от пронизаното му гърло. Тълпата реве от възторг и Глокта отвръща с дълбок, грациозен поклон. Овациите гръмват два пъти по-силно.

— О, полковник, не бива — прошепва Арди, когато той облизва капките кръв от бузата й.

— Не бива какво? — изръмжава Глокта и поставил ръка през кръста й, я навежда силно назад, като в същото време я целува страстно. Тълпата е в екстаз.

Тя откъсва устни от неговите и останала без дъх, го поглежда в очите. Големите й тъмни очи са пълни с възхищение, устните й — нежно разтворени.

— Арфиектоът ви икъ — казва тя с миловидна усмивка.

— Какво? — Тълпата притихва, проклети да са, лявата половина на тялото му изтръпва.

Арди докосва нежно бузата му.

— Арфиектоът! — вика тя.

Силно чукане по вратата. Глокта отвори очи.

Къде съм? Кой съм аз?

О, не.

О, да. Той моментално осъзна, че е спал зле. Тялото му беше извито в неудобна поза под завивката и лицето му притиснато във възглавницата. Цялата му лява половина бе мъртва.

Блъскането по вратата се засили.

— Арфиектоът! — долетя от другата страна на вратата заваленият вик на практик Фрост.

Глокта опита да вдигне глава от възглавницата и болката прониза врата му. Ах, нищо не може да се мери с първия спазъм за деня. Как само разбужда ума.

— Разбрах! — дрезгаво извика Глокта. — Идвам след малко!

Тежките стъпки на албиноса отекнаха глухо в коридора. Глокта остана да лежи неподвижен в леглото. После, много бавно, той премести дясната си ръка и се опита да се обърне по гръб. Задъха се от напрежение. Игличките плъзнаха по левия му крак и той стисна юмруци. Да можеше само проклетото нещо да остане безчувствено. Болката настъпваше бързо. Освен това Глокта долови неприятна миризма. Проклятие. Пак съм се осрал.

— Барнам! — извика Глокта и зачака задъхан. Отмъщението на лявата половина на тялото му го връхлетя под формата на тръпнеща болка. Къде се бави старият глупак?

— Барнам! — изкрещя Глокта с пълно гърло.

— Добре ли сте, господине? — разнесе се гласът на прислужника от другата страна на вратата.

Добре? Добре, стар глупако? Как мислиш, кога за последно съм бил добре?

— Не, мътните те взели, не съм! Насрал съм се в леглото!

— Сгрял съм вода за ваната, господине. Можете ли да станете?

Веднъж вече се бе налагало Фрост да разбива вратата. Може би трябва да почна да я оставям отключена и отворена през нощта, но тогава как ще спя?

— Мисля, че ще се справя — изсъска Глокта с притиснат в празните си венци език.

Ръцете му се разтрепериха от усилие, докато с мъка се надигна от леглото и седна в поставения наблизо стол.

Уродливият му, останал без пръсти, ляв крак продължи неконтролируемо да потръпва. Глокта, изпълнен с омраза, го изгледа свирепо.

Проклета, ужасна гнус. Уродливо, безполезно парче месо. Ах, защо не те отрязаха целия? Защо аз не те отрязах? Но той знаеше защо.

С два крака поне можеше да се преструва, че е половин човек. Глокта удари с юмрук съсухреното си бедро и съжали на мига. Глупак, глупак. Болката плъзна към гърба му, по-силна отпреди и набираща мощ с всяка следваща секунда. Хайде, хайде, да се помирим. Той започна внимателно да разтрива пострадалото място. Свързани сме един за друг, защо ме тормозиш?