Сюзан Колинс - Възпламеняване

Взирам се в змийските очи на президента Сноу.

В представите ми президентът Сноу трябва да стои пред мраморни колони, от които висят огромни знамена. Изтръпвам, като го виждам сред добре познатата обстановка в стаята. Все едно да вдигнеш капака на тенджерата и вместо яхния да видиш вътре пепелянка с отровни зъби.

Защо е дошъл тук? Бързо си припомням началните дни в други турнета на победата. Спомням си, че съм виждала трибутите-победители с техните ментори и стилисти. Понякога са се явявали и висши държавни чиновници. Но никога не съм виждала президента Сноу. Той присъства на честванията в Капитола. Това е всичко.

Решението му да предприеме пътуване от столицата до тук може да означава само едно. Аз съм в сериозна беда. А ако аз съм в беда, значи същото важи и за семейството ми. По тялото ми преминава тръпка, когато осъзнавам колко близо са майка ми и сестра ми до този човек, който ме ненавижда. И винаги ще ме ненавижда. Защото аз надхитрих неговите садистични Игри на глада, поставих Капитола в глупаво положение и съответно подкопах властта му.

Единствената ми цел беше двамата с Пийта да останем живи. Всякакъв акт на бунтарство беше чиста случайност. Но ако Капитолът е наредил, че може да оцелее само един трибут, а ти имаш дързостта да се опълчиш срещу нареждането, това само по себе си е бунт. Единствената ми защита беше да се преструвам, че безумните ми постъпки са били продиктувани от страстна любов към Пийта. Те затова допуснаха и двамата да оживеем. Да бъдем увенчани като победители. Да се приберем у дома, да празнуваме, да помахаме за сбогом към камерите и да бъдем оставени на мира. Досега.

Може би защото къщата за мен все пак е нова или поради шока от това, че го виждам тук, а може би защото и двамата знаем, че той всеки миг може да нареди да ме убият, аз самата почвам да се чувствам като натрапница. Сякаш това е неговият дом, а аз съм неканеният гост. Затова не го поздравявам с „добре дошъл“, нито му предлагам стол. Не казвам нищо. Всъщност държа се с него така, сякаш е истинска змия, и то отровна. Стоя неподвижно, с приковани върху него очи, и обмислям планове за отстъпление.

— Според мен ще опростим много цялата тази ситуация, ако се договорим да не се лъжем взаимно — казва той. — Ти какво мислиш?

Мисля, че езикът ми е замръзнал и не съм способна да произнеса нито дума, затова сама се изненадвам, като отговарям с овладян глас:

— Да, и аз мисля, че това ще ни спести време.

Президентът Сноу се усмихва и забелязвам устните му за първи път. Очаквам устни като на змия, тоест, никакви. Но неговите са особено дебели, а кожата е прекалено опъната. Чудя се дали са променили устата му с операция, за да го направят по-привлекателен. Ако е така, само са си загубили времето и парите, защото той ни най-малко не е привлекателен.

— Моите съветници се безпокояха, че може да ни създадеш трудности, но ти не се каниш да ни създаваш трудности, нали? — пита той.

— Не — отговарям.

— Точно това им казах. Казах им, че едно момиче, което е готово да стигне до такива крайности, за да спаси живота си, сега няма да реши да го захвърли с лека ръка. А трябва да мисли и за семейството си. За майка си, за сестра си и за всички онези… братовчеди. — От начина, по който се забави, преди да изрече думата „братовчеди“, разбирам, че знае, че двамата с Гейл не принадлежим към едно и също родословно дърво.

Е, сега картите са открити. Може би така е по-добре. С двусмислените заплахи се справям по-трудно. Много повече предпочитам да знам как стоят нещата.

— Да седнем. — Президентът Сноу се настанява зад голямото бюро от полирано дърво, където Прим си пише домашните, а майка ми преглежда сметките. Това бюро, както и целият ни дом, е място, където той няма право — но в крайна сметка има пълно право — да бъде. Сядам срещу него на един от украсените с резба столове с прави облегалки. Той е направен за по-високи хора, затова само пръстите на краката ми стигат до земята.

— Имам проблем, госпожице Евърдийн — казва президентът Сноу. — Проблем, който започна в мига, когато извади онези отровни къпини на арената.

Това беше моментът, в който предположих, че ако гейм-мейкърите трябва да избират между това да гледат как двамата с Пийта се самоубиваме — което би означавало да няма победител — или да оставят и двама ни да живеем, те ще предпочетат последното.

— Ако главният гейм-мейкър, Сенека Крейн, имаше капка мозък в главата, щеше да ви взриви и да ви превърне в прах още тогава. Но за съжаление той страда от излишна сантименталност. Ето как стоят нещата. Сещаш ли се къде е сега той?