Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Какво правиш? — промърморва той.

— Каза ми да те събудя един час преди да пристигнат камерите — отговарям аз.

— Какво? — пита той.

— Ти така искаше — обяснявам аз.

Той, изглежда, си спомня:

— Защо съм целият мокър?

— Разтърсвах те, но не можах да те събудя по друг начин. Виж, ако искаше да те глезят като бебе, трябваше да помолиш Пийта.

— За какво да ме помоли? — казва в този момент Пийта.

Само като чувам гласа му, стомахът ми се стяга във възел от неприятни емоции — вина, тъга, страх. И копнеж. Няма защо да крия, че има и частица копнеж. Но се състезава с толкова други чувства, че няма как да надделее.

Гледам как Пийта прекосява стаята и отива до масата, а слънчевата светлина от прозореца играе в снежинките по русата му коса. Изглежда силен и здрав, съвсем различен от болното, умиращо от глад момче, което познавах на арената, и сега куцането му е почти незабележимо. Той слага един току-що изпечен хляб на масата и подава ръка на Хеймич.

— Да те помоля да ме събудиш, без да ми докараш пневмония — обяснява Хеймич, като му подава ножа. Сваля мръсната си риза, под която се показва също толкова мръсна фланелка, и избърсва тялото си със сухата част.

Пийта се усмихва и потапя ножа на Хеймич в безцветен концентрат от една бутилка на пода. Избърсва острието в края на ризата си и нарязва хляба на филии. Пийта осигурява на всички ни постоянен запас от пресни хлебни изделия. Аз ловувам. Той пече. Хеймич пие. Всеки от нас си има свой начин да е постоянно зает, да държи на разстояние мислите за времето, което прекарахме като състезатели в Игрите на глада. Пийта подава на Хеймич крайшника и чак тогава ме поглежда за пръв път:

— Искаш ли едно парче?

— Не, ядох в „Таласъма“ — казвам аз. — Но ти благодаря. — Гласът ми е толкова официален, че сякаш не е мой. Както става при всичките ми разговори с Пийта, откакто камерите приключиха със заснемането на щастливото ни прибиране вкъщи и се върнахме към истинския живот.

— Няма защо — отговаря сковано той.

Хеймич мята ризата си някъде на пода:

— Бррр. Не е зле вие двамата да си позатоплите отношенията, преди да дойде време за представлението.

Прав е, разбира се. Публиката очаква да види двете влюбени гълъбчета, които спечелиха Игрите на глада. А не двама души, които нямат сили да се гледат в очите. Но казвам само:

— Изкъпи се, Хеймич. — После се мятам през прозореца, скачам на земята и се отправям през тревата към къщата си.

По земята вече се е натрупал сняг и оставям пътека от стъпки след себе си. На входната врата спирам, за да изтупам снега от обувките си, преди да вляза. Майка ми работи денонощно, за да направи всичко съвършено за пред камерите, затова сега не е моментът да оставям следи по излъскания под. Още не съм прекрачила прага, когато тя се появява и ме хваща за ръката, сякаш за да ме спре.

— Не се тревожи, ще се събуя тук — казвам й аз и оставям обувките си на изтривалката.

Майка ми издава странен, глух смях и сваля от рамото ми пълната с продукти чанта.

— Това е само сняг. Хубава ли беше разходката?

— Разходката ли? — Тя знае, че съм била в гората през половината нощ. Тогава виждам мъжа, застанал зад нея на прага на кухнята. Само с един поглед към ушития му по поръчка костюм и хирургично усъвършенстваните черти на лицето разбирам, че е от Капитола. Нещо не е наред. — Приличаше повече на пързаляне с кънки. Навън е много хлъзгаво.

— Дошъл е някой да те види — казва майка ми. Лицето й е прекалено бледо и долавям тревогата, която се опитва да скрие.

— Мислех, че ще дойдат чак по обяд. — Преструвам се, че не забелязвам погледа й. — Да не би Цина да е пристигнал по-рано, за да ми помогне да се приготвя?

— Не, Катнис, това е… — започва майка ми.

— Насам, ако обичате, госпожице Евърдийн — казва мъжът и сочи към коридора. Да ми показват пътя в собствената ми къща ми се вижда особено, но знам, че е неразумно да го коментирам.

Тръгвам, като се опитвам да окуража майка си с усмивка.

— Вероятно още указания за турнето. — Непрекъснато ми изпращат всевъзможни материали за маршрута и протокола, който се изисква във всеки окръг. Но докато вървя към вратата на кабинета — врата, която до този момент никога не съм виждала затворена — усещам как умът ми започва да препуска. Кой е тук? Какво искат? Защо майка ми е толкова бледа?

— Влизайте направо — казва човекът от Капитола, който върви след мен по коридора.

Завъртам излъсканата месингова дръжка на вратата и пристъпвам вътре. Носът ми долавя несъвместимите една с друга миризми на рози и кръв. Дребен, белокос мъж, който ми изглежда смътно познат, чете книга. Вдига пръст, сякаш за да каже: „Почакайте за момент“. После се обръща и сърцето ми за миг спира.