Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

И когато ти показа как да умъртвяваш богове, той не ти остави нито дъх, нито живот. Защото това, което държи сметка за изначалната стойност на един обект, то е светлината, чийто цветен ореол е цивилизацията, чрез която ти говориш. По такъв начин то е от камъка на огнището, което е любов, от звездата, която е от царството на Бога, от отговорността, с която аз те награждавам и която е кралско достойнство… И от гербовия щит, който е на династията… Но какво би правил ти с един камък, с една отговорност, с една цифра, ако те не са оградени със светещ ореол?

Тогава от разложение към разложение ти се плъзгаш към външния блясък, понеже той остава единствената възможна окраска, когато повече няма друго, освен остатъци, с които не ще можеш да се храниш. Тогава твоят обект, смисълът му — увреден от друг, чужд смисъл, — трябва да се изведе от теб самия. И ето че ти оставаш сам да оцветяваш нещата под твоята оскъдна светлина. Понеже тази нова одежда е за теб. И това стадо, и то е за теб. И това имение — по-богато от другото, — и то е за теб. Но всичко това, което не е твое — онази одежда, онова имение и онова стадо, — ти стават враждебни. Защото против теб е една империя — съперничеща и подобна. Ето, ти си задължен сред своята пустиня да се считаш задоволен от самия себе си, понеже, с изключение на теб, няма никой друг. И ето, ти занапред си обречен да крещиш в празнотата „Аз, аз, аз“, на което не се получава отговор.

А аз никога не познах градинар, който би бил нескромен, ако просто си обичаше градината.

Поява на божеството, което придава цвят на нещата.

Стига тази жена да си тръгне, и всички неща ще се променят. Какво е спечеленото за деня, ако вече не служи да разхубави другия ден? Ти мислеше, че можеш да го използваш, за да проумееш, и ето че вече няма нищо за проумяване. Какво е твоят сребърен съд, ако вече няма чайна церемония с нея преди любовта? Какво е чемширената флейта, окачена на стената, ако нея вече я няма, за да й пееш? Какво са дланите на ръцете ти, ако вече не служат да поемат тежестта на лицето, когато заспива? Ето че приличаш на дюкян, където не би имало друго, освен предмети за продан и които изобщо не са получили място у нея и, значи, у тебе. Всеки със свой етикет, с надежда да оживеят.

Същото е с часовете на деня, които вече не са очакване на една лека стъпка, после на една усмивка на вратата ти, а тази усмивка е питата мед, приготвена от любовта в мълчание далеч от теб, с която ще се наситиш. Които вече не са часове на сбогуването, когато се налага да си тръгнем. Които вече не са часове на съня, когато възобновяваш желанието.

Вече няма храм, а разпилени камъни. И тебе вече те няма. И как би се отказал, даже да знаеш, че ще забравиш и ще съградиш друг храм, защото такъв е животът, че някой ден тя пак ще вземе този съд, този килим от дълговлакнеста вълна и тези часове сутрин, обед и вечер, и пак ще придаде смисъл на постигнатото от тебе, и пак ще придаде смисъл на умората ти, и пак ще те накара да се почувствуваш близо или далеч, да усещаш, че се приближаваш, отдалечаваш, губиш или отново намираш нещо. Защото сега, когато тя вече не служи за ключов камък на свода, ти не се приближаваш, нито се отдалечаваш, нито губиш, нито отново намираш, нито удължаващ, нито отсрочваш каквото и да било на света.

Защото ако вярваш, че си в допир с нещата и можеш да ги вземаш и да ги пожелаваш, и да се отказваш от тях, и да им възлагаш надежди, и да ги разбиваш, и да ги разпиляваш, и да ги завладяваш, и да ги притежаваш, ти грешиш, защото вземаш, задържаш, притежаваш, изгубваш, намираш отново, възлагаш надежди, желаеш единствено светлината, която им е дадена от тяхното слънце. Защото не съществува мостче между теб и нещата, а между теб и невидимите лица, които са от света на Бога, на империята или на любовта. И ако те виждам в морето, моряко, причината е едно лице, превърнало отсъствието в съкровище, завръщането, за което разказват старинните песни на галерите, приказките за вълшебни острови и за тамошните коралови рифове. Защото, казвам ти, за теб песента на галерите изпълва песента на вълните даже когато вече не съществуват галери, и кораловите рифове обагрят с цвета си цвета на залезите над водите, даже ако твоите платна никога не те отведат дотам. И корабокрушенията, за които са ти разказвали, вплитат своя траурен марш за погребването на мъртвите в жалбите на морето край отвесните крайбрежни скали, даже ако никога не ти се случи да потъваш. — В противен случай, какво щеше да правиш, освен да се прозяваш, докато теглиш сухи корабни въжета, а сега ето те кръстосал ръце на гърдите си, обширен като морето. Защото не познавам нищо, което в началото да не е било лице или цивилизация, или съграден храм за сърцето ти.