Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

И затова избиха принцовете, стриха на прах диамантите, за да ги поделят между всички, тикнаха в тъмниците търсачите на истини, които един ден биха могли да властват над тях. „Време е, казваха те, храмът да служи на камъните.“ И всички се разотиваха обогатени, така си мислеха, с късовете от храма, ала лишени от божествената част в себе си, превърнати в обикновени развалини!

И все пак ти питаш:

— Къде започва робството, къде свършва, къде започва универсалното, къде свършва? И правата на човека къде започват? Защото аз познавам правата на храма, който е смисъл на камъните, правата на империята, която е смисъл на хората, и правата на поемата, която е смисъл на думите. Ала не признавам правата на камъните срещу храма, нито правата на думите срещу поемата, нито правата на хората срещу империята.

Не става дума за истински егоизъм, а за осакатяване. И оня, който си отива съвсем сам, повтаряйки: „Аз, аз, аз…“, сякаш отсъства от царството. Същото е с камъка извън храма, сухата дума извън поемата или някое късче плът, което не е част от едно тяло.

— Но аз мога да унищожа империите — казват му — и да обединя хората в един-единствен храм и ето че те придобиват своя смисъл от по-просторен храм…

— Значи нищо не разбираш — отвърна баща ми. — Защото най-напред виждаш, че тези камъни образуват ръка и придобиват смисъл в нея. Други — гръд, а трети — крило. Но заедно те образуват каменен ангел. Други образуват заедно ъглест свод. Трети заедно — една колона. А сега, ако вземеш тези каменни ангели, тези ъглести сводове и колони, всички заедно образуват храм. А сега, ако вземеш всички храмове, те съставляват свещения град, който те направлява в похода ти в пустинята. И нима твърдиш, че вместо да подчиниш камъните на ръката, на гръдта и на крилото на някоя статуя, после през статуите — на храма, после през храмовете — на свещения град, за теб е по-изгодно наведнъж да подчиниш камъните на този свещен град, струпвайки ги на голяма еднородна купчина, като че ли сиянието на свещения град, което е едно, не беше породено от това разнообразие. Като че ли сиянието на колоната, което е едно, не се раждаше от капитела, от средната част на колоната и от поставката, които са различни. Защото колкото по-висока е една истина, толкова по-отвисоко трябва да наблюдаваш, за да я схванеш. Животът е един, както и влечението към морето, и все пак се разнообразява от етаж на етаж, предавайки властта си от Същество на Същество като от стъпало на стъпало. Понеже този платноход е един, въпреки че е съчетание от различни части. Защото по-отблизо ти ще откриеш в него платна, мачти, нос, вълнорез. Още по-отблизо всяко от тях има въжета, дървени клинове, дъски и гвоздеи. И всяко от тях се разделя на още части.

И моята империя няма никакво значение, нито истински живот, нито военни паради за почест, както при обикновения град, ако тя е само добре подредени камъни. Ако не е най-напред твоя родна стряха. След родната стряха — едно семейство. След семействата — едно племе. След племената — една провинция. След провинциите — моята империя. И ти виждаш как тази империя е оживена и обхваната от пламенно усърдие от изток до запад и от север до юг, както платноход в морето, който се подхранва от вятъра и го използва за достигане на една неизменна цел, въпреки че вятърът се изменя и въпреки че платноходът е съчетание от различни съставни части.

И сега ти можеш да продължиш с издигането и да вземеш империите, за да ги превърнеш в по-обширен кораб, който побира в себе си корабите и ги отнася в посока, която е една, подхранвана от различни изменящи се ветрове, без да се изменя посоката на вълнореза по звездите. Да обединиш значи да свържеш по-добре отделните различия, а не да ги заличиш заради някакъв напразен ред.

(Ала няма етаж сам за себе си. Ти назова няколко. Би могъл да назовеш други, които биха могли да обхванат първите. Не е сигурно.)

И ето че все пак ти се случва да се разтревожиш, защото си видял как злобният тиран смазва хората. И лихварят ги заробва. И понякога строителят на храмове служи не на Бога, а на себе си и извлича собствена полза от човешката пот. И не си открил хората да стават по-извисени от това.

Значи, постъпката е била лоша. Защото не става дума да се изкачиш и от камъните, които я образуват, по случайност да изтръгнеш ръката. От крайниците по случайност да изтръгнеш каменния ангел. От ангелите, колоните или ъглестите сводове по случайност да изтръгнеш храма. Защото така си свободен да се спреш на етажа, който ти пожелаеш. Не е по-добре хората да се подчиняват на храма, отколкото на ръката на една статуя. Защото нито тиранът, нито лихварят, нито ръката, нито храмът притежават качество, за да приемат хората и да ги обогатят в замяна с усещането, че самите те са станали по-богати.