Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Може да се случи да срутят моя храм, за да си послужат с камъните му за друг храм. Има смърти и рождения. Но не ми говори за свободата на камъните, защото тогава просто няма храм.

Не разбрах как хората различават принудите от свободата. Колкото повече пътища прокарвам, толкова повече имаш свобода да избираш. Все пак всеки път е принуда, тъй като съм поставил странични ограждения. Ала какво наричаш „свобода“, ако няма пътища, между които да можеш да избираш? Нима наричаш „свобода“, правото да се луташ в празно пространство? Твоята свобода се увеличава в същото време, в което се създава принудата на един път.

Без инструмент ти съвсем не си свободен в посоката на своите мелодии. Без задължението да има нос и уши ти не си свободен по отношение на усмивката на твоята статуя. И оня, който е изтънчен плод на изтънчени цивилизации, се чувствува обогатен от техните граници, предели и норми. Човек е по-богат на душевни вълнения в моя дворец, отколкото там, където гние изметът на обществото.

И тъй, разликата между едната и другата се състои в задължението, както е при спасението на царя. Който иска да се издигне в някоя йерархия и да се обогати с повече усещания, моли да му наложат принуди. И чрез наложените ритуали израстваш. И ако натъженото дете вижда как другите играят, жадува и на него да му наложат правилата на играта, които единствени ще те накарат да се само осъществиш. Ала тъжен е мъжът, който слуша как бие камбаната, без нищо да изисква от него. И когато засвири тръбата, ти си натъжен, че не си задължен да станеш прав, а виждаш, че е щастлив оня, който ти казва: „Чух зова, който е за мен, и ставам.“ Но за другите няма нито камбанен звън, нито песен на тръба и те остават тъжни. Свободата за тях е само свобода да не бъдеш.

Хората, които смесват езиците, грешат, тъй като тук и там несъмнено може да липсва някой епитет, като някой оттенък на зеленото, характерно за младия ечемик, и аз навярно ще го открия в езика на моя съсед. Ала тук става дума за знаци. Така мога да определя качеството на моята любов, казвайки, че жената е хубава. Така мога да определя качеството на моя приятел, говорейки за неговата дискретност. Но не предавам нищо от динамиката на живота. Само разсъждение за обекта, сякаш е безжизнен.

Съществуват народи, които са изградили качество от различни качества. Които са дали име на друга рисунка, нарисувана с помощта на същите материали. И които имат дума да го изкажат. Има навярно възможна дума да се назове безпричинната меланхолия, която те обзема привечер на прага, когато слънцето вече не прежуря и нощта скоро ще те накара да запалиш нощната лампа, която е страх за живота заради дишането на децата, винаги на косъм да се обърне в болезнено задъхване, както при изкачването на планината, когато те завладява страхът, че хората ще се откажат и ти би желал да ги хванеш за ръка, за да ги подкрепиш. И тази дума би била израз на твоя опит и на родовото наследство на твоя народ, ако се случва често да я употребяват.

Ала така аз не пренасям нищо, което ти не знаеш. И езикът ми в същината си не е пригоден да пренася вече завършени цялости, както да рисува цветето в розово, а с помощта на най-прости думи да конструира действия, които те свързват с други неща, не да ти казва, че тази жена е хубава, а че изпълва сърцето с мълчание като водоскок следобед.

И ти трябва да държиш на действията, които духът на твоя народ прави възможни и които свързват с други неща съобразно с неговия гений, както основата на кошниците от ракита или рибарските мрежи. Но ако смесваш езиците, далеч от възможността да обогатиш човека, ти го изпразваш, защото вместо да изразяваш живота в неговите действия, ти му предлагаш само завършени и вече изтъркани действия, и вместо да ми кажеш какво откритие провокира в теб този определен оттенък на зеленото, как те подхранва и променя представата ти за младия ечемик, когато се завръщаш от твоята пустиня, ето че си служиш с дума, предлагана вече като запас и която, позволявайки ти да назоваваш, ти спестява необходимостта да улавяш същността.

Защото беше празна претенция от твоя страна да ми наименуваш всички цветове, вземайки думи оттам, където са ги назовали, и всички чувства, вземайки имената им оттам, където хората ги изпитват и където една дума побира опита, преживян от поколения, и всички душевни влечения, като вкуса към вечерта, вземайки ги оттам, където случаят е спомогнал да намерят израз. Вярваш, че човек се обогатява с притежанието на този универсален вавилонски език. Когато единственото истинско богатство и божество за човека съвсем не беше това право да търси думи в речника, а да извади от себе си, от същината си онова, за което няма точна дума да го изкаже, в противен случай, първо, ти не би ме научил на нищо, и после, биха ти трябвали повече думи, отколкото песъчинките в морето.