Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

И ми се разкри великата истина за непреходността.

Защото ти няма на какво да се надяваш, ако нищо не е по-дълготрайно от теб. И си спомних за онова племе, което почиташе мъртвите. И надгробната плоча на всяко семейство един подир друг приемаше мъртвите. И бяха там, за да утвърждават тази непреходност.

— Щастливи ли сте? — попитах ги.

— Как да не сме, щом знаем къде ще отидем да спим?…

Обзе ме умора до краен предел. И ми се стори по-просто да си кажа, че сякаш съм изоставен от Бога. Чувствувах се без ключов камък на свода и нищо не намираше отклик у мене. Беше замлъкнал гласът, който говори в мълчанието. И изкачил най-високата кула, си мислех: „За какво са тези звезди?“ И обхванал с поглед своите имения, се питах: „За какво са тези имения?“ И тъй като се носеше стон над спящия град, си задавах въпроса: „За какво е този стон?“ Бях изгубен като чужденец в разнолика тълпа, която не говори на неговия език. Бях като съблечена дреха. Съкрушен и самотен. Приличах на необитаема къща. И тъкмо ключовият камък на свода ми липсваше, тъй като нищо в мене вече не беше годно да служи. „И все пак аз съм същият, казвах си, зная същите неща, съзнавам същите спомени, гледам същата гледка, ала отсега нататък съм удавен в ненужната разпокъсаност.“ Както и най-съвършено избликналата базилика, ако няма кой да я възприеме в нейната цялост, нито да й придаде значение в съзерцанието на сърцето си, вече е само сбор от камъни. Същото е и с мен, с моята мъдрост, с усещанията на сетивата ми, със спомените ми. Бях сбор от класове, но вече не бях сноп. И познах терзанието, което е преди всичко да си лишен от Бога.

Не изтерзан, което е присъщо на човека, а пропаднал. Лесно бих бил жесток сред тази моя печална градина, където крачех с празни крачки точно като някой, който чака някого. И който продължава да съществува в един преходен свят. Отправях молитви към Бог, но не бяха никакви молитви, защото не възлизаха от човек, а от външно подобие на човек — готова свещ, ала без пламък. „Ах! Нека се възвърне в мен пламенното ми усърдие“ — казвах си. Знаейки, че пламенното усърдие е плод единствено на божествения възел, който свързва нещата. Тогава има направляван кораб. Има видяна базилика. Но какво освен разхвърляни материали има, ако ти вече не можеш да откриеш през нея нито архитекта, нито скулптора?

Тогава разбрах, че човек, който разпознава усмивката на статуята, красотата на пейзажа или мълчанието на храма, намира Бога. Понеже той превъзмогва предмета, за да достигне ключа, и думите, за да чуе химна, и нощта и звездите, за да усети вечността. Тъй като Бог е смисъл на твоя език и твоят език, ако придобие смисъл, ти показва Бога. Сълзите на малкото дете, ако те развълнуват, са прозорец, отворен към откритото море. Защото ето че намират отклик у тебе не само тези сълзи, а всичките сълзи. Детето те хваща за ръка, за да те научи.

„Защо ме заставяш, Господи, да прекося пустинята? Измъчвам се сред тръните. Един знак от Тебе стига, за да се преобрази пустинята, и жълтият пясък, хоризонтът и големият омиротворяващ вятър да не бъдат несвързани неща, а обширна империя, където се въодушевявам, и така през тях ще мога да Те открия.“

И ми се яви, че Бог очевидно се разкрива чрез отсъствието си, когато се е отдръпнал. Защото за моряка има значение на морето. И за съпруга — значение на любовта. Но има часове, когато морякът се пита: „За какво е морето?“ И съпругът: „За какво е любовта?“ И тъжно вършат задълженията си. Нищо не им липсва освен божествения възел, който свързва нещата. И всичко им липсва.

„Ако Бог се отдръпва от моя народ, мислех си, както сякаш се е отдръпнал от мен, аз ще ги превърна в мравки от мравуняк, тъй като те ще се опразнят от всякакво пламенно усърдие. Когато заровете загубват смисъл, играта вече е невъзможна.“

И открих, че интелигентността тук не ще ти послужи за нищо. Можеш да разсъждаваш, разбира се, за подреждането на камъните на храма; ти няма да се докоснеш до същността, която се изплъзва на камъните. Можеш да разсъждаваш и за носа, за ухото и за устните на статуята; ти няма да се докоснеш до същността, което се изплъзва на глината. Ставаше дума да се плени един бог. Защото той се улавя с капани, които са от естество, различно от неговото.

Когато аз, скулпторът, създадох едно лице, създадох принуда. Всяка завършена структура е принуда. Когато хванах нещо, аз стиснах юмрук, за да го задържа. Не ми говори за свободата на думите в една поема. Аз ги подчиних една на друга според свой план.