Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

— Ние всичко разбрахме — извикаха логиците, като се поздравяваха един друг.

А аз смятах, че да разбираш би трябвало да значи да познаваш, както се случваше да позная някоя усмивка, по-крехка от тиха вода, тъй като би била достатъчна една обикновена мисъл, за да я помрачи, и която в този миг навярно не съществуваше, понеже принадлежеше на спящо лице, и наистина не беше от тук, а от шатрата на някакъв чужденец, отстояща на сто дни път.

Тъй като съзиданието е от друго естество, различно от сътворения предмет, изплъзва се от отпечатъците, които оставя след себе си и никога не се разчита в никакъв знак. Винаги ще откриваш тези отпечатъци, тези следи и тези знаци, произтичащи едни от други. Защото сянката на всяко творчество върху стената на реалностите е чиста логика. Но това очевидно откритие не ще попречи да си останеш глупав.

Тъй като те никак не бяха убедени, аз продължих да ги уча в добротата си:

— Имало едно време един алхимик, който изучавал тайните на живота. Случило се така, че от своите реторти, аламбици и дроги той извлякъл мъничко късче жива плът. Тогава дотичали логиците. Те подновили експеримента, смесили дрогите, раздухали огъня под ретортите и отделили друга клетка плът. И провъзгласили на всеослушание, че вече не съществува тайна на живота. Животът бил само естествен резултат от причина към следствие и от следствие към причина, от действието на огъня върху дрогите и на дрогите една върху друга, които не били живи. Логиците, както винаги, чудесно били разбрали. Защото съзиданието е от друго естество, различно от сътворения предмет, който то превъзхожда, не оставя никакви следи в знаците. И творецът винаги се отдръпва от творението си. И следата, която оставя, е чиста логика. А аз по-смирено бях ходил да се поуча от геометъра, моя приятел: „Какво ново виждаш там, рече той, освен че животът посява живот?“ Животът не би се появил без съзнанието на алхимика, което, доколкото знам, е живо. Това се забравя, защото, както винаги, той се е отдръпнал от творението си. Така е и с тебе самия, когато си отвел някого навръх планината, откъдето проблемите са наредени, тази планина се превръща в истина извън тебе, която го оставя сам. И никой не се пита откъде иде това, че ти си избрал точно тази планина, понеже просто човек е там и все някъде трябва да бъде.

Но тъй като те мърмореха, защото логиците изобщо не са логични, им казах:

— Каквито сте претенциозни — рекох, — вие, които следите танца на сенките върху стените с илюзията за познание, тълкувате стъпка по стъпка предложенията по геометрия, без да схващате, че е имало някой, който е вървял напред, за да ги установи, разчитате следите в пясъка, без да откриете, че е имало някой, който е отказал да обича, обяснявате извисяването на живота от материалите, без да знаете, че е имало някой, който е отхвърлил и е избрал, не идвайте при мен, вие, робите, въоръжени с вашите чукове за гвоздеи, за да се преструвате, че сте замислили и спуснали кораба на вода.

Оня, който беше единствен по рода си и който е мъртъв, аз несъмнено бих го настанил до себе си, ако бе пожелал, за да управлява хората редом с мен. Защото този човек идваше от Бог. И неговият език знаеше да ми разкрие далечната любима, която не можеше лесно да се разгадае, понеже беше от естество, различно от пясъка.

— От безбройните възможни амалгами той умееше да избере единствено тази, която никоя сполука още не открояваше и все пак само тя извеждаше някъде. Когато, по липса на пътеводна нишка в лабиринта на планините никой не може да напредва чрез дедукция, защото знаеш, че пътят ти пропада точно в мига, в който се изпречва пропастта, и че по такъв начин хората още не знаят нищо за отсрещния склон, тогава понякога се предлага този водач, който, дошъл сякаш от отвъдното, ти трасира пътя. Ала веднъж извървян, този път става трасиран и ти се струва очевиден. И ти забравяш чудото на една стъпка, която приличаше на завръщане.

Дойде оня, който възрази на баща ми:

— Щастието на хората… — казваше той.

Баща ми го прекъсна:

— Не произнасяй тази дума в моя дом. Аз обичам думите, които носят своя вътрешна тежест, ала изхвърлям празните черупки.

— Все пак — рече другият, — ако ти, владетелят на империята, не се грижиш на първо място за щастието на хората…

— Не се грижа — отговори баща ми — да тичам подир вятъра, за да го превърна в струпани запаси, защото задържа ли го неподвижен, вятърът вече го няма.

— Но ако аз — каза другият — бях владетел на империята, бих пожелал хората да бъдат щастливи…