Ала когато този тук създава геометрия, без да се занимава с подробното й изложение докрай от следствие към следствие, защото този труд надхвърля и времето, и силите му, тогава той подбужда десетхилядната армия от тълкуватели, които оглаждат теоремите, изследват благодатните пътища и обират плодовете на дървото. Ала поради това, че не са роби и няма камшик да ги пришпорва, не съществува един дори, който да не си въобразява, че е равен на единствения истински геометър, тъй като първо той го разбира и после обогатява творението му.
Но аз, знаейки колко ценен е техният труд — понеже трябва да се прибере жътвата на мисълта, — ала знаейки и че е смешно да го смесваме с творчеството, което е безвъзмезден, свободен и непредвидим човешки жест, наредих да ги държат на добра дистанция от страх да не се изпълнят с гордост поради това, че имат достъп до мен като равни. И чувах как роптаеха помежду си и се оплакваха.
После заговориха:
— Ние протестираме — рекоха — в името на разума. Ние проповядваме истината. Твоите закони са закони на по-съмнителен бог от нашия. Ти имаш на своя страна жандарми и тежестта на тези мускули може да ни смаже. Ала ние ще имаме право срещу тебе даже в подземията на твоите тъмници.
Говореха, като правилно долавяха, че не рискуват да ме разгневят.
И се споглеждаха, доволни от собствената си смелост.
Аз размишлявах. Единственият истински геометър всеки ден беше гост на трапезата ми. Понякога в безсънните нощи отивах до шатрата му, като смирено се събувах, пиех от неговия чай и вкусвах меда на мъдростта му.
— Ти, геометре… — казвах му.
— Аз не съм преди всичко геометър, аз съм човек. Човек, който понякога мечтае за геометрия, когато не е под властта на нещо по-неотложно като съня, глада или любовта. Ала днес, когато остарях, ти несъмнено имаш право: вече съм само геометър.
— Ти си този, на когото се явява истината…
— Аз съм само този, който опипом като дете търси някакъв език. Истината съвсем не ми се е явила. Но за хората моят език е достъпен както твоята планина и те самите си създават от него своя истина.
— Ето че се натъжи, геометре.
— Бих желал да открия във вселената следата на някаква божествена мантия и докосвайки извън самия себе си една истина, сякаш е бог, който дълго е оставал скрит за хората, бих искал да го уловя за полите на одеждата и да смъкна покривалото от лицето му, за да я покажа. Но не ми беше дадено да открия нещо друго, освен себе си…
Така говореше той. А те ми размахваха над главата гръмотевицата на своя идол.
— Говорете по-тихо — рекох им, — ако и зле да ви разбирам, то чувам много добре.
И макар и по-тихо, те зароптаха.
Накрая един от тях изрази мнението им, избутан леко напред, тъй като съжалиха, че са показали толкова смелост.
— Къде виждаш — каза ми той — самовластно творение, творчески акт на скулптор и поезия в паметника на истините, които те подканваме да признаеш? Нашите предложения са следствие едно на друго от гледна точка на строгата логика и нищо от човека не е направлявало творението.
Така, от една страна, те претендираха за собственост над една абсолютна истина — както онези племена, осланящи се на някакъв идол от изрисувано дърво, който, казват те, изпраща гръмотевицата — и така, от друга страна, се изравняваха с единствения истински геометър, понеже всички с повече или по-малко успех също бяха служили или открили, но не и сътворили.
— Ние ще установим пред теб връзките между линиите на една фигура. Следователно, ако ние можем да нарушаваме твоите закони, за теб ще е невъзможно в противовес да се освободиш от нашите. Ти трябва да ни вземеш за министри, нас, знаещите.
Аз мълчах, размишлявайки за глупостта. Мълчанието ми ги обърка и те се поколебаха:
— Защото искаме да ти служим — добавиха те.
Тогава отговорих:
— Вие нямате претенции, че творите, и слава Богу. Тъй като кривогледият създава кривогледи. Пълните с въздух мехове създават само вятър. И ако вие сте основали царства, зачитането на една логика, приложима само към вече отминалата история, към вече завършената статуя и към мъртвия орган, би ги създала предварително обречени на меча на варварите.
Веднъж открили следите на човек, поел по изгрев от шатрата си по посока на морето, който вървял до отвесните скали край морския бряг и взел, че паднал. Там имало логици, които се надвесили над знаците и узнали истината. Защото никоя брънка не липсвала във веригата на събитията. Стъпките следвали една подир друга, нямало нито една, която да не се основава на предходната. И изкачвайки се отново по стъпките от следствието към причината, отнасяли мъртвия до шатрата му. Слизайки по стъпките от причината към следствието, още по-дълбоко го натиквали в смъртта.
Читать дальше