Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Но гранитният блок, по който капеха блестящи дъждовни капки, оставаше непроницаем за мен.

„Господи, казах му, тъй като на съседен клон беше кацнал чер гарван, добре разбирам, че е присъщо за Твоето величие да мълчиш. Все пак аз имам нужда от знак. Когато свърша молитвата си, заповядай на този гарван да отлети. Това ще бъде като намигване на някой друг извън мен и аз вече не ще бъда сам на света. Ще бъда свързан с Теб чрез една доверена тайна, макар и смътна. Не искам нищо, освен да ми се даде знак, че може би има нещо за разбиране.“

И наблюдавах гарвана. Ала той оставаше неподвижен. Тогава се наведох към стената.

„Господи, казах му, Ти несъмнено имаш право. Не е присъщо на Твоето величие да изпълняваш моите заповеди. Ако гарванът беше отлетял, щях да се натъжа още повече. Защото аз бих получил един-единствен знак само от равен, значи пак от самия себе си, отново отражение на моето желание. И пак бих срещнал единствено самотата си.“

И след като паднах на колене, се върнах по същия път.

Ала оказа се, че отчаянието ми отстъпваше място на неочаквано и странно спокойствие. Затъвах в калта по пътя, изранявах се по тръните, борех се с камшика на бурята и все пак усещах да се разлива в мен някаква равна светлина. Нищо не знаех, но нямаше нищо, което бих могъл да позная без отвращение. Защото не бях трогнал Бога, ала един Бог, който се оставя да бъде трогнат, вече не е бог. Нито ако се поддава на молитвата. И за пръв път отгатвах, че величието на молитвата се състои преди всичко в това, че остава без отговор и че в тази замяна не влиза грозотата на някаква търговия. И че обучението в молитва е обучение в мълчание. И че любовта започва само там, където вече не очакваме дар. Любовта е упражняване в молитва, а молитвата е упражняване в мълчание.

И се върнах при своя народ, затваряйки го за пръв път в моята обич. И така ставах основание за техните дарове до смъртта. Бяха опиянени от стиснатите ми устни. Бях пастир, дарохранителница на химна и съдбите им, господар на техните имоти и живот и все пак по-беден от тях и по-смирен в гордостта си, която не се оставяше да бъде омилостивена. Добре знаех, че там нямаше какво да получа. Просто те се самопостигаха в мен и техният химн се зараждаше в моето мълчание. И чрез мен те и аз бяхме само молитва, която се зараждаше в мълчанието на Бога.

Виждал съм ги как придават форма на глината. Идва жена им, докосва ги по рамото, време е за хранене. Но те я отпращат при лъжиците, увлечени от творбата си. После идва нощта и сред бледата светлина на маслените лампи ти пак ги заварваш да търсят в глината една форма, която не биха могли да изкажат с думи. И малко се отдалечават, ако са пламенно усърдни, тъй като тя е прикрепена към тях като плода на дървото. Те са ствол, напиращ от сокове, за да я храни. Те не ще изоставят творбата си, докато тя сама не се отдели като готов плод. Къде си видял в момента, когато хвърлят всички сили, да придават значение на парите, които ще спечелят, на почестите или на крайната съдба на тяхното изделие? По време на работа те не работят нито за търговците, нито за самите себе си, а за пръстената урна и за извивката на дръжката й. Те будуват заради една форма, която бавно изпълва с доволство сърцето им, както у жената се пробужда майчината любов, когато оформеното дете помръдва в утробата й.

Но ако аз ви събера, за да ви подчиня на голямата урна, която изграждам в сърцето на градовете, за да пребъдат, на хранилището за мълчание в храма, тогава добре е в извисяването си той да изтръгне от вас нещо и вие да можете да го обикнете. Добре е да ви накарам да построите корпуса, палубите и мачтите на един платноход, който ще потегли в морето, после в някой хубав ден, като ден за сватба, да го облечете в платна и да го подарите на морето.

Тогава шумът от вашите чукове ще се превърне в химн, вашата пот и тежко дишане от умората ще са пламенно усърдие. И пускането на вода на кораба ще бъде чудодеен жест, защото вие ще сте обсипали с цветя водите.

Ето защо разбивам единосъщната любов в разнородни колони, в куполи и в патетични скулптури. Понеже когато изразявам единосъщността, аз я разнообразявам до безкрайност. И ти изобщо нямаш право да се възмущаваш.

Единствено важен е абсолютът, който води началото си от вярата, от пламенното усърдие или от желанието. Защото един е ходът на кораба напред, ала се оказва, че в него взема участие и този, който наточва длето, мие със сапунена пяна дъските на палубата, катери се по мачтата или смазва дървения клин.