Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

И ако творим, винаги става дума да приемем в себе си противоречията. Защото нищо не е нито светло, нито мрачно, нито свързано, нито несвързано, нито просто, нито сложно извън човека. Всичко просто е. И когато искаш да се справиш с това объркано положение с непохватния си език и да промислиш бъдещото си действие, тогава не можеш да схванеш нищо, което да не е противоречиво за тебе. Ала аз идвам с моята власт, която няма за цел нищо да ти доказва според твоя език, понеже противоречията, които те разкъсват, са омагьосан кръг. Нито да ти посочва фалша на твоя език, защото той не е фалшив, а негоден. А просто да те заведе на разходка, където стъпките следват една подир друга, да те сложи да седнеш навръх планината, откъдето са разрешени вътрешните ти спорове и да те остави сам да си създадеш своя истина.“

Споходи ме вкусът на смъртта:

„Изпрати ми покоя на оборите, говорех на Бога, на подредените неща, на овършаната жътва. Позволи ми да бъда, след като се самоосъществих. Уморен съм от траура на сърцето си. Аз съм твърде стар да развивам отново всичките си клони. Изгубих един след друг всички свои приятели и всички свои неприятели и над моя път настана печална светлина на незапълнено с работа време. Отдалечих се, върнах се назад, погледнах: отново намерих хората край златния телец — не користолюбиви, но глупави. И децата, които се раждат днес, са ми по-чужди от невръстни варвари без религия. Натежнял съм от непотребни богатства, подобни на музика, която никога не ще бъде разбрана.

Започнах делото си с брадвата на дървар в гората и бях опиянен от химна на дърветата. Така човек трябва да се затвори в кула, за да е справедлив. Но сега, когато прекалено отблизо се вгледах в хората, аз съм уморен.

Яви ми се, Господи, защото всичко тежи, когато човек губи вкуса към Бога.“

Присъни ми се сън след голямото ликуване.

Бях влязъл като победител в града и тълпата се разля в сезон на хоругви, като крещеше и пееше по пътя ми. И цветята се сипеха в килим за нашата слава. Ала Бог ме изпълни единствено с чувство на горчивина. Бях пленник, така ми се струваше, на един слабоумен народ.

Защото тази тълпа, която чества славата ти, те оставя тъй самотен! Това, което ти се отдава, се отделя от тебе, тъй като не съществува мостче, прехвърлено от теб към другия, освен чрез пътя на Бога. И истински мои спътници са само тези, които падат на колене заедно с мен в молитвата. Също толкова объркани и зърна от същия клас предвид на хляба. Ала тези тук ме боготворяха и ме превръщаха в пустиня, защото не мога да изпитвам почит към оня, който се заблуждава, и не мога да се съглася да ме издигат в култ. Не съм в състояние да приема превъзнасянето, понеже не ще се преценявам според другите и съм уморен от себе си, затруднен да нося собствената си тежест, и ми е нужно, за да пристъпя в лоното на Бога, да се освободя от самия себе си. Тогава тези, които ме превъзнасяха, ме караха да се чувствувам натъжен и пуст като празен кладенец, когато народът изпитва жажда и се навежда над него. Нямах нищо да им дам, което да си струва труда и тъй като те падаха на колене пред мен, нямах вече какво да получа от тях.

Защото преди всичко ми е потребен този, който е отворен към морето прозорец, а не огледало, където се отегчавам.

И от тази тълпа ми се струваха достойни единствено мъртвите, които вече не се вълнуваха от суетата.

Тогава, когато овациите ме бяха уморили като празна врява, която вече нямаше на какво да ме научи, ми се присъни този сън.

Стръмен и хлъзгав път се надвесваше над морето. Бурята се беше продънила и нощта изтичаше като пълен мех. Упорито възлизах към Бога, за да го питам за смисъла на нещата и да си обясня накъде води замяната, която се бяха стремили да ми наложат.

Но навръх планината открих само тежък блок от черен гранит — и това беше Бог.

„Това е Той, казвах си, неизменен и неподкупен“, понеже още се надявах да не пропадна пак в самотата.

„Господи, рекох Му, научи ме. Ето че моите приятели, моите приближени и моите поданици ми приличат на говорящи марионетки. Държа ги в ръцете си и ги движа както пожелая. И не тяхната покорност ме измъчва, защото е добре мъдростта ми да стига до тях. А това, че са се превърнали в огледално отражение, което ме прави по-самотен от прокажен. Засмея ли се, и те се засмиват. Замлъкна ли, те се натъжават. И словото ми, което познавам, ги изпълва както вятър дърветата. И аз единствен ги изпълвам. Вече няма за мен замяна, защото в това огромно сборище вече чувам само собствения си глас, който те ми връщат като вледененото ехо на храм. Защо любовта ме плаши и какво мога да очаквам от тази любов, която е само размножаване на моя образ?“