Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Трудът те заставя да обгърнеш света. Орачът среща камъни, предпазва се от небесните води или ги пожелава и така общува, развива се и се просветлява. И всяка от стъпките му намира отклик. Същото е и с молитвата и правилата на един култ, който те кара да минеш през това и те задължава да бъдеш верен или да мамиш, да вкусиш мира или угризението. Така е и с двореца на моя баща, който заставяше хората да бъдат точно такива, а не безформен добитък, чиито стъпки нямат смисъл и цел.

Несъмнено тя беше преди всичко хубава — онази танцьорка, която полицията бе заловила в моята империя. Хубава и тайнствено населена. Стори ми се, че познавайки я, бих познал защитени територии, спокойни равнини, планински нощи и прекосявания на пустинята под напора на вятъра.

„Тя съществува“, казвах си. Ала знаех, че спазва далечни обичаи и работи тук за неприятелска кауза. Все пак, когато се опитаха да насилят мълчанието й, моите хора изтръгнаха само меланхолична усмивка от непроницаемата й непорочност.

А у човека аз почитам преди всичко това, което устоява на огъня. Дребнаво човечество, пияно от суета и въплъщение на суетата, ти се гледаш с любов, сякаш у теб има някой. Но ти стига един палач и малко размахани въглени, за да те накарат само да избълваш всичко от себе си, тъй като в теб няма нищо, което да не се разтопи тутакси. Оня охранен министър, който ми бе станал неприятен с високомерието си и, от друга страна, бе кроил заговор срещу мен, не можа да устои на заплахите, продаде ми съзаклятниците, изповяда, плувнал в пот, заговорите си, вярванията си, любовите си, разголи пред мен карантиите си — тъй като има хора, които не крият нищо зад фалшивите си крепостни стени. Обърнах се към него, когато бе се изхрачил над съучастниците си и се бе отрекъл:

— Кой те изгради? — попитах го. — За какво е този голям корем, тази отметната назад глава и тъй тържествената гънка на устните? За какво е тази крепост, ако вътре в нея няма нищо за защитаване? Човекът е този, който носи в себе си някой по-висш от себе си. А твоята отпусната плът, твоите разклатени зъби, твоя увиснал корем — ти ги спасяваш като съществени, продавайки ми това, на което те би трябвало да служат и в което ти твърдеше, че вярваш! Ти си само мех, пълен с вятър от вулгарни думи…

Същият, когато палачът му строши костите, беше грозен за гледане и за слушане.

А тази тук, когато я заплашвах, едва забележимо ми се поклони:

— Съжалявам, господарю…

Гледах я внимателно, без да кажа нещо повече и тя се изплаши. Пребеля и поклонът беше по-бавен:

— Съжалявам, господарю…

Защото мислеше, че щеше да й се наложи да страда.

— Помисли си — казах й, — животът ти е в моите ръце.

— Аз почитам вашата власт, господарю…

Тя беше внушителна от това, че носеше в себе си едно тайно послание и от вярност рискуваше да умре заради него.

И ето че в моите очи тя се превръщаше в дарохранителница на диамант. Ала аз принадлежах на империята:

— Делата ти заслужават смърт.

— Ах! Господарю… (беше по-бледна, отколкото в любовта)… Несъмнено ще е справедливо…

И познавайки хората, проникнах в мисълта й, която тя не доизказа: „Справедливо е може би не аз да умра, а да бъде спасено по-скоро това, което нося в себе си, отколкото аз самата…“

— Значи за теб то е по-важно — попитах я — от младата ти плът и от светлината в очите ти? Ти вярваш, че пазиш нещо в себе си и все пак нищо няма да остане в теб, когато умреш…

Тя се смути на повърхността затова, че й липсваха думи да ми отговори:

— Може би имате право, господарю…

Ала усещах, че тя ми дава право единствено в империята на думите, тъй като не знаеше как да се защити тук.

— Значи, покоряваш се.

— Моля за извинение, да, покорявам се, но не бих могла да говоря, господарю…

Презирам оня, който е насилен с доводи, тъй като думите трябва да те изразяват, а не да те направляват. Те означават, без да носят съдържание. Ала тази душа не беше от онези, които може да отключи вятър от думи:

— Не бих могла да говоря, господарю, но се покорявам…

Почитам този, който, през думите и дори когато те си противоречат, остава постоянен като вълнорез на кораб, насочен неумолимо към своята звезда, въпреки безумието на морето. Защото така аз знам накъде вървим. Но тези, които се затварят в логиката си, следват собствените си думи и обикалят в кръг като гъсеници.

Тъй че дълго я гледах втренчено:

— Кой те изкова? Откъде идеш? — попитах я.

Тя се усмихна, без да отговори.