Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

И тъй въоръженият патрул се завърна заедно с полипите, ослепени от силната светлина на караулното помещение. И моят баща ми ги показа:

— Ще те науча — рече той — какво ни направлява.

Той настани всяка от тях в прохладна къща с водоскок и нареди да ги облекат в нови дрехи и да им дадат да бродират фини дантели за занимание. И им плащаше така, че те печелеха двойно повече от преди. После забрани да ги надзирават.

— Несъмнено тези печални блатни плесени са щастливи — каза ми той. — Чисти, спокойни и сигурни…

И все пак една подир друга те изчезнаха и се завърнаха в клоаката.

„Защото, рече баща ми, те оплакваха нищетата си. Не поради глупаво влечение към нищетата в ущърб на щастието, а защото човек се стреми преди всичко към усещане за собствената си плътност. Случва се така, че позлатената къща, дантелата и пресните плодове са отдих, игра и забава. Ала не са могли да запълнят съществуването им и те започнаха да се отегчават. Тъй като дълго се привиква към светлината, чистотата и дантелата, ако трябва да престанат да бъдат освежаващ спектакъл, за да се превърнат в мрежа от връзки, в задължение и изискване. Те получаваха, но нищо не даваха. И ето че взеха да съжаляват — не заради горчивината им, а въпреки горчивината им — за тежките часове на своето очакване и на вперения в черния квадрат на вратата поглед, където от час на час се откроява един подарък на нощта, вироглав и пълен с омраза. Съжаляваха за лекото замайване, което ги изпълваше с неясна отрова, когато войникът, бутнал вратата, ги гледаше, както се гледа белязаното животно, втренчил очи в гърлото… Защото се случваше някой да надупчи една от тях като мех с кама, която въдворява тишина, за да изрови под няколко тухли или керемиди сребърните монети от тяхното имане.

Ето че те съжаляваха за мръсния вертеп, където се събираха в часа, когато кварталът най-сетне се затваря съгласно заповедта, и докато пиеха чай или брояха спечеленото, те се ругаеха една друга и искаха да им предсказват бъдещето по дланите на мръсните им ръце. И може би им предсказваха същата тази къща и тези цъфнали увивни растения, ала обитавани от по-достойни от тях. И чудесното в тази построена в мечтите къща беше, че тя подслонява вместо собственото аз, едно преобразено аз. Така е и с пътуването, което трябва да те промени. Но ако аз те затворя в двореца, ти си този, който влачи из него старите си желания, старата си злоба, старите си отвращения, ти си този, който куца из него, ако куцаш, тъй като няма магическа формула, за да те преобрази. Аз мога само бавно, с помощта на принуди и страдания, да те заставя да се промениш, за да те накарам да се само постигнеш. Ала съвсем не се е променила тази, която се събужда сред простия и чист декор, прозява се и въпреки че вече не я заплашват удари, напразно свива глава между раменете си, когато някой чука на вратата, и ако още чука, също така напразно се надява, понеже вече няма подаръци на нощта. След като вече не се изморяват от зловонните си нощи, те вече не вкусват избавлението на ранната утрин. Отсега нататък тяхната участ може да бъде завидна, но тук те загубиха възможността да притежават, по волята на изменящи се предсказания, по една участ за всяка вечер, като по такъв начин преживяваха в бъдещето по-прекрасен живот, отколкото е съществувал някога тук. И ето че вече не знаят какво да правят с внезапния си гняв, плод на непристоен и нездрав живот, който ги обзема отново въпреки тях самите, подобно на контракциите на онези отдалечени от бреговете животни, каращи ги още дълго да се свиват в себе си в часа на морските приливи и отливи. Когато ги обхване гневът, вече няма несправедливост, срещу която да викат, и ето че изведнъж напомнят майките, чието дете е умряло, а в гърдите им напира мляко, което не служи за нищо.

Защото човекът, казах ти, търси усещане за собствената си плътност, а не щастие.“

Споходи ме още образът на спечеленото време, защото се питам: „В името на какво?“ И ето че другият ми отговаря: „В името на нейната култура.“ Сякаш тя можеше да бъде празно упражнение. И ето че жената, която кърми децата си, чисти къщата си и шие бельото, е освободена от това робуване и отсега нататък без нейно участие децата й са накърмени, къщата лъсната, бельото ушито. Тъй че сега това спечелено време трябва да се запълни с нещо. И аз й давам възможност да чуе песента за кърменето и кърменето се превръща в химн, и поемата за къщата, която прави къщата скъпа на сърцето. Ала тя започва да се прозява, докато я слуша, тъй като не е участвала с труда си. И както планината за теб е твоята опитност с тръните, търкалящите се камъни и вятъра по билата, и нищо не пренасям в теб, изричайки думата „планина“, ако ти никога не си напускал постелята си, така и сега, говорейки й за къщата, аз не й казвам нищо, защото къщата не е резултат на вложеното от нея време и пламенно усърдие. Тя изобщо не е опитала танца на прашинките, когато се отваря вратата за слънцето, за да бъде изметен към изгряващия ден прахът от овехтяването на нещата, тя изобщо не е царувала по свечеряване над безредието, което животът създава — следата на нежни преминавания, паниците на подноса, загасналата жарава в огнището, та чак до изцапаните пелени на заспалото дете — защото животът е скромен и прекрасен. Тя не е ставала с изгрева заради самата себе си, за да си изгради всеки ден отново една нова къща, както птичките, заглаждащи с пъргав клюн перата си, които си наблюдавал на дървото, не е подреждала отново предметите в крехкото им съвършенство така, че отново животът през деня, яденето, кърменето, игрите на децата и завръщането на мъжа да оставят отпечатък във восъка. Тя изобщо не знае, че една къща е тесто по изгрев, за да стане книга със спомени вечер. Тя никога не е приготвяла бялата страница. И когато й говориш за къща, какво ще й кажеш, та да има смисъл за нея?