Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Понеже те тръгнаха от разрушение на Битието към разрушение на Битието. И занапред не виждам нищо у тях, за което си заслужава човек да умре. Значи, и да живее. Защото приемаш да умреш единствено за това, заради което можеш да живееш. Те ликвидираха старите постройки, като се радваха на грохота от срутването на храмовете. И все пак, когато тези храмове се сгромолясваха, не оставяха нищо в замяна. Така хората рушаха своята собствена способност за изразяване. И разрушаваха човека.

Или пък някой се заблуждаваше по отношение на радостта. В началото беше казал: „Селото“. И неговите съпротиви, и обичаите му, и неотменните му ритуали. От тях се беше родило едно пламенно село. След което той всичко обърка. И поиска да създаде радостта му не от една постигната и бавно оформена структура, а от настаняването в нещо, което беше запас, както поемата. Напразна надежда.

Така и тези, които съзираха величие в човека, пожелаваха свободата му. Понеже бяха видели принудите да потискат силния човек. И все пак неприятелят, създавайки ти устои, едновременно с това те ограничава. Ала премахнеш ли неприятеля, не ще можеш да се родиш дори.

Този тук също бе повярвал, че радостта е дадена от запасите. Просто да вкусиш пролетта. Но вкусът на пролетта се усеща едва-едва, ако се превръщаш в растение, за да го изпиташ. Както вкусът на любовта, ако очакваш от едно лице да те изпълни. Понеже творбата, която те обогатява с нещо, е преди всичко страдание, и как би могла да намери отклик у теб песента на каторжниците, приковани към галерите, и песента на отсъствието, ако ти не си построил в себе си отсъствието чрез хиляди разкъсващи сърцето скърби и галерите чрез неумолимостта на твоята съдба?

Оня, който безнадеждно е гребал дълго към зората, има усет към песента на галерите, и оня, който е изпитвал жажда сред пясъка, има усет към песента на отсъствието. Ала няма какво да ти даде, ако ти не си страдал, защото в теб няма никой.

И селото не е тази поема, в която можеш да се настаниш съвсем простичко в топлината на супата за вечеря, братството между хората и хубавия мирис на прибрания добитък, радвайки се на големия празничен огън, запален на площада — понеже какво би свързало празника с теб, ако той не намира отклик в нещо друго? Ако не е спомен за освобождение от робство, любов след омразата или чудо сред отчаянието. Ти не би бил ни повече, ни по-малко щастлив, отколкото някой от твоите волове. Ала селото бавно се е изграждало в тебе и за да достигнеш същината му, ти бавно си изкачвал планина. Защото аз те оформих в моите обреди и обичаи, и чрез твоите лишения, задължения и неотменни гневни изблици и прошки, и чрез твоите традиции в противовес на чуждите — и съвсем не това призрачно село кара тази вечер сърцето ти да пее — би било прекалено лесно да бъдеш човек — това е една музика, която бавно си научил и срещу която в началото си воювал.

Ала ти отиваш в същото село и от това, че се забавляваш с обичаите, ги съсипваш, тъй като те не са забавления и игри — и ако се забавляваш с тях, никой повече не ще им вярва. И няма да остане нищо от него. Нито за тях самите, нито за тебе…

„Реда, казваше баща ми, аз го създавам. Ала не се придържам към простото и икономичното. Защото не става дума да се спечели време. Каква полза да узная дали хората ще станат по-угоени, строейки изби и тавани вместо храмове, и водопроводи вместо музикални инструменти, след като презирам всяка безчувствена и суетна човешка общност, дори да е охранена; за мене е важно да узная първо за какъв човек ще става дума. Интересува ме този, който задълго ще се е потапял в изгубеното време на храма, както в съзерцание на Млечния път, накарал го да се чувствува просторен, ще приучва на любов сърцето си чрез упражняване на молитвата, която остава без отговор (тъй като отговор в отплата на молитвата би направил човека още по-безчувствен) и у когото често ще е отеквала поемата.

Понеже спестеното от мен време за построяването на храма, който е кораб, тръгнал нанякъде, или за да направя по-хубава поемата, на която откликва сърцето на хората, аз ще трябва да употребя по-скоро за облагородяване, отколкото за угояване на човешкия род. И значи ще открия поемите и храмовете.

И тъй, знаейки колко време се губи за погребения, защото хора копаят земята, за да заровят в нея тленните останки на мъртвия, докато биха могли да употребят същото време за оран и сеитба, аз все пак ще забраня погребалните клади, на които изгарят труповете, понеже малко ме интересува спестеното време, когато от това губя преди всичко любовта към мъртвите. Не съм изнамерил по-хубав образ, за да й служа, от гроба, където близките отиват, търсейки с малки стъпки надгробния камък на своите сред камъните, знаейки, че той е прибран в земята като изстискано грозде и се е превърнал отново в естествен петмез. И знаят все пак, че нещо от него остава, някакви мощи в костницата му, формата на една ръка, която е милвала, черепът — това ковчеже за скъпоценности, празно без съмнение, но което е било пълно с толкова чудни неща. И аз заповядах, когато това е възможно, да строят още по-безполезен и скъп дом за всеки мъртвец, за да могат хората да се събират там по празници и да разбират не само с разума си, но и с всички трепети на душата и тялото, че мъртви и живи се сливат един с друг и образуват дърво, което расте. Те свикват да виждат как същата поема, същата извивка на кила, същата колона преминава от поколение на поколение, като става все по-хубава и чиста, понеже човек, разбира се, е тленен, ако го гледаме както късогледите, застанали прекалено близо, в лицето, но не и в сянката, която хвърля, в отблясъка, който оставя след себе си. И ако аз спестявам времето, изгубено за погребване на труповете и за построяване на техния вечен дом, и желая да употребя това изгубено време за свързване веригата на поколенията така, че сътворението като дърво да се издигне чрез нея право нагоре към слънцето, ако провъзглася това възнесение за по-достойно за човека, отколкото увеличаването на коремната обиколка, тогава, след като добре съм претеглил употребата му, ще употребя спечеленото време, с което разполагам, за погребването на мъртвите.“