Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

И затова ти не искаш да се откажеш от самия себе си, когато, живял твърде дълго от една любов, вече нямаш друг смисъл.

Ето защо затворническите стени не могат да зазидат оня, който обича, тъй като той е от една империя, която не се гради от нещата, а от смисъла на нещата, и нехае за стените. И щом някъде тя съществува, дори спяща и като че ли мъртва, без да му служи за нищо в момента, и даже да издигнеш тези крепостни стени между нея и него, ето че мълчаливо и скришом в мисълта си тя черпи сили. И ти не би могъл да ги разделиш.

Същото е с всяка поява, породена от божествения възел, който свързва нещата. Лишен ли си от него, ти не можеш нищо да получиш от тази, която само желаеш и която те раздразва в безсънната ти нощ, не повече, отколкото твоето куче, ако е гладно, от картинката на месо, защото не се е родил богът, който води началото си от мисълта и преодолява стените. Ала аз ти го казах по повод на господаря на имението, който се разхожда по изгрев из влажните нивя. Нищо от имението не му служи в момента. Той вижда само един изровен път. И все пак не прилича на някой друг, а е благороден по сърце. Така е и с оня, който е часовой на империята и не получава нищо от нея, освен един път за обход, постлан с гранит под звездите. Той крачи напред-назад, застрашен в плътта си. Познаваш ли нещо по-окаяно от него — затворник в затвор от сто крачки? Натежал от оръжия, наказван с тъмница, ако подвие крак, и със смърт, ако заспи. Вкочанен от мраза, подгизнал от дъжда, обгорен от пясъка, той няма какво друго да очаква, освен някоя пушка, която се прицелва в мрака на линията на сърцето му. Познаваш ли нещо по-отчайващо? Кой просяк не е по-богат със свободата на постъпката си и с гледката на хора, в която се потапя, и с правото си да се разсейва наляво-надясно?

И все пак моят часовой е част от империята. И империята го подхранва. Той е по-обширен от просяка. И даже смъртта му ще бъде възнаградена, защото тогава той се заменя за империята. Аз изпращам затворниците да трошат камъни. И те ги трошат и се чувствуват празни. Но ако ти си строиш къща, мислиш ли, че чукаш същите камъни? Ти градиш стената на къща и твоите действия не са наказание, а химн.

Защото е достатъчно да смениш перспективата, за да видиш ясно нещата. Ти считаш, несъмнено, че този тук е станал по-богат, ако е спасен в момента, в който ще умре, и продължи да живее. Ала ако смениш планината и разглеждаш съдбата му в завършен вид и вече свързана като сноп, ще го видиш по-щастлив от една смърт, която е имала смисъл.

Същото е с човека, заловен по моя заповед през една нощ по време на война, за да ми издаде плановете на противника. „Аз съм от моя край, рече ми той, и палачите ти нищо не могат да сторят…“ Бих могъл да го смажа под воденичен камък, без да изтръгна маслото на тайната, тъй като той беше част от своята империя.

— Беден си — казвах му — и си в моя власт.

Ала той се смееше, чувайки ме да го наричам „беден“. Защото не можех да го отделя от притежаваното от него богатство.

Всъщност в това е смисълът да се учиш. Защото твоите истински богатства не са предмети, които биха имали стойност, когато се ползваш от тях, както е с магарето, когато го яздиш, или с паниците, когато се храниш, но са лишени от смисъл, щом веднъж ги подредиш. Нито когато по силата на нещата си разделен с тях, както с жената, която се задоволяваш да желаеш, без да обичаш.

Тъй като животното безспорно достига само до предмета. Но не и до оцветяването на предмета според един език. Ала ти си човек и се подхранваш от смисъла на нещата, а не от нещата.

И аз те изграждам и те възпитавам. И в камъка ти показвам онова, което не се съдържа в него, а е душевно вълнение на скулптора и величие на мъртвия войн. И ти ставаш по-богат от това, че някъде съществува каменният войн. И продължил да те възпитавам, от овцете, козите, жилищата и планините, аз изграждам за теб едно имение. И ако нищо от имението не ти служи в момента, ето че все пак то изпълва сърцето ти. Аз вземам обикновените думи и свързвайки ги в поемата, те обогатявам с тях. Вземам реки и планини и свързвайки ги в моята империя, те въодушевявам. И в дните на победа болните от рак на смъртния си одър, затворниците в затвора, погубените от дългове между приставите сияят от гордост, защото няма стена, нито болница, нито затвор, които да попречат да получиш, понеже аз извлякох от тази разнородна материя един бог, който нехае за стените и е по-силен от мъченията.

И затова, казах ти, аз изграждам човека, разрушавам стените, изтръгвам решетките и го освобождавам. Защото съм изградил оня, който се свързва с другите и нехае за крепостните стени. И нехае за тъмничарите. И нехае за мечовете на палачите, които не могат да го смалят.