Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Защото ще ти се наложи да признаеш, че има стойност единствено онова, което е струвало време на хората, както е с храма. И че моята империя черпи славата си, от която всеки ще получи своята частица, от диаманта, който ги заставям да добиват, и от царицата, която украсявам с него.

Познавам само една свобода, която е упражняване на душата. А не другата, смехотворната, тъй като ето че си принуден все пак да потърсиш вратата, за да минеш през стените, и не си свободен да си млад или да използваш слънцето нощем. Ако те задължа да избереш по-скоро тази врата, отколкото другата, ти ще се оплачеш от моя гнет, като изобщо не си забелязал, че се подчиняваш на същата принуда, когато има само една врата. И ако ти откажа правото да се ожениш за тази, която ти се струва хубава, понеже не си познавал друга, ще се оплачеш от тиранията ми, като изобщо не си забелязал, че в твоето село всички са кривогледи.

Ала тъй като аз принудих тази, за която ще се ожениш, да се самопостигне и на теб също ти изковах душа, вие двамата ще се ползвате от едничката свобода, която има смисъл и е упражняване на духа.

Защото слободията те заличава и по думите на моя баща: „Да бъдеш свободен не значи въобще да не бъдеш.“

Някой ден ще ти поговоря за необходимостта или за абсолюта, който е божествен възел, свързващ нещата.

Защото е невъзможно да влагаш патос в играта на зарове, ако заровете не означават нищо. И оня, когото изпращам със заповед в морето, ако то се покаже буреносно и преди да се качи на кораба, той го обхваща с широк поглед и претегля тежките облаци като противници, и преценява морското вълнение, и вдишва усилващия се вятър, всички тези неща за него ще откликнат едно на друго и поради необходимостта, каквато по същността си е моята заповед, на която няма какво да се отговори, за него вече не ще има разбъркана панаирджийска гледка, а построено светилище и в нея — аз, като ключов камък на свода, за да затвърдя неговата дълготрайност. Така и той ще бъде величествен, когато навлезе в корабния церемониал, подавайки на свой ред заповедите си.

Ала другият, който е извън моята власт, щом твърди, че е тръгнал на морска разходка и може да се скита, където поиска, и сам да взема решение за промяна на курса по собствено желание, той няма достъп до светилището и тези тежки облаци не са изпитание за него, а значат не повече, отколкото ако бяха нарисувани на платно, и този усилващ се вятър не преобразява света, а леко милва кожата му, и това вълнение, което отваря бездна, просто изморява стомаха му.

Ето защо онова, което ще нарека „дълг“ — божествен възел, свързващ нещата — ще съгради твоята империя, твоя храм или твоето имение само ако ти се яви като абсолютна необходимост, а не като игра, чиито правила биха могли да се изменят.

„Ти ще разпознаеш дълга, казваше баща ми, по това, че не е в твоя власт да го избираш.“

Ето защо грешат хората, които се стремят да се харесат. И за да се харесат, стават податливи и гъвкави. И предварително отговарят на желанията. И изневеряват на всичко, за да бъдат такива, каквито другите пожелаят. Но каква работа имам с тези безформени и безгръбначни медузи? Изплювам ги и ги връщам в техните мъглявини: елате при мен, когато изградите себе си.

Така и жените сами се уморяват от тези, които ги обичат, щом някой мъж, за да покаже любовта си, приема да се превърне в ехо и огледало, понеже никому не е потребен собственият му образ. Ала си ми потребен ти, изграден като крепост със своя твърда ядка, която усещам. Седни тук, защото ти съществуваш.

А жената се омъжва за оня, който принадлежи на една империя, и приема да му служи.

Хрумнаха ми мисли за свободата.

Когато мъртвият ми баща се превърна в канара и запречи хоризонта на хората, пробудиха се логиците, историците и критиците, всички надути от вятъра на думите, които той ги караше да гълтат обратно, и откриха, че човекът е хубав.

Той беше хубав, понеже беше изграден от баща ми.

— Понеже човекът е хубав — развикаха се те, — добре е да го освободим. И той ще достигне разцвет в пълна свобода, и всяко негово дело ще бъде чудо. Защото се потиска великолепието му.

А аз, който отивам привечер в портокаловите си плантации, където се изправят стеблата и се подрязват клоните, аз бих могъл да кажа: „Моите портокалови дръвчета са хубави и натежали от портокали. Защо тогава да подрязваме клоните, които също биха могли да дават плод? Добре е дървото да се остави на свобода. И то ще разцъфти съвършено свободно. Защото се оказва, че се потиска великолепието му.“