Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Тъй като ти безспорно съвсем не предаваш от единия на другия. А от единия на империята и от другия на империята, която за вас има две значения. И ако ме попиташ: „Как да бъда с тази, която обичам, когато стените или моретата или смъртта ме делят от нея?“, ще ти отвърна, че е безполезно да викаш към нея, а че ти стига само да обичаш нежно онова, от което никоя стена не те разделя — образа на дома, на подноса за чай и на чайника, на килима от дълговлакнеста вълна, чийто ключов камък на свода е спящата съпруга, защото ти е дадено да я обичаш, макар че отсъства и макар че спи…

Затова казвам, че за изграждането на човека е важно най-напред не да го учиш, което е напразно, ако той се превръща в самоходна книга, а да го възпиташ и да го поведеш към етажите, където вече не са нещата, а лицата, породени от божествения възел, свързващ нещата. Тъй като няма защо да възлагаш надежди на нещата, ако не откликват едно на друго, което е единствената музика за сърцето.

Същото е с труда ти, ако е хляб за децата или замяна за нещо по-голямо от тебе самия. Така е и с любовта ти, ако е по-висш порив от стремежа да притежаваш едно тяло, защото затворена в себе си е радостта, която то ти дава.

И ето защо първо ще ти поговоря за качеството на създанията.

Когато сред тъгата на знойните нощи, връщайки се от пясъците, посещаваш квартала на червените фенери и избираш тази тук, за да забравиш в нея любовта, и я галиш и я чуваш да ти говори и отговаря, дори да е хубава, все пак щом веднъж е изконсумирана любовта, ти си тръгваш оголен от собствената си същност, без да отнесеш спомен в сърцето си.

Но случи ли се същата наглед, със същите жестове, със същото изящество, със същите думи, да се окаже принцесата, потеглила от един остров с поток бавни кервани, петнадесет години потопена в музика, поезия и мъдрост, и постоянна, и способна да изгаря от гняв при обида, и да изгаря от вярност при изпитанията, и богата с непреклонната част в себе си, преизпълнена с богове, които не би могла да предаде и готова да остави на палача изключителната си прелест заради едничка изисквана от нея дума, която няма да промълви, тъй съвършено изградена в благородството си, че последната й стъпка би била по-патетична от танц, ако се случи така, че когато ти влезеш в лунната стая с излъскани плочи, където тя те очаква, тази жена разтвори за теб младите си обятия и дори сега да произнесе същите думи, тук те биха били израз на една съвършена душа, тогава аз ти казвам: по изгрев ти ще тръгнеш отново към твоите пясъци и към твоите тръни, но вече не ще си същият, а благодарствен химн към Бога. Защото има стойност не индивидът с жалката си обвивка и своя пазар на идеи, а преди всичко душата — повече или по-малко обширна, с нейните климати, планини, пустини от мълчание, топящи се снегове, покрити с цветя склонове, застинали води — цял един невидим и монументален залог. И от нея зависи щастието ти. И вече не можеш да се отделиш от нея. Защото не е все едно да плаваш по маловодната река, даже да затвориш очи, за да усетиш люлеенето й, и да пътуваш по плътните морета. Защото удоволствието от фалшивия диамант не е същото, както от истинския диамант, въпреки приликата им. И тази, която мълчи пред теб, не е еднаква с другата, вглъбена в своето мълчание.

И ти вече не можеш да сбъркаш едната с другата.

Ето защо отказвам да облекча тежката ти задача и поради това, че жените са сладостни за твоето тяло, да те улесня в пленяването им, лишавайки ги от техните повели, откази и от благородството им, тъй като по такъв начин бих разрушил точно това, към което твърдиш, че се домогваш.

И ако са проститутки, от тях ти вече ще почерпиш само силата да забравиш там любовта, докато единственото действие, което аз спасявам, е това, което обогатява за бъдещо действие — да те подтикна, да речем, при твоето изкачване да покориш планината, което те подготвя за покоряването на другата, по-висока планина, или пък да ти предложа — за да създам устоите на твоята любов — да изкачиш недостъпната душа.

Диамантът е плод на потта на един народ, ала след като този народ е пролял толкова пот, добитият диамант не може нито да се яде, нито да се подели и е съвършено безполезен за всеки един от работниците. Трябва ли да се откажа от добива на диаманта, който е събудената звезда на земята? Ако отстраня от квартала на ваятелите онези, които извайват златни съдове, също толкова неделими, понеже всеки от тях струва един живот, и докато ваятелят се труди над него, се налага да го изхранвам с пшеница, отгледана другаде — а изпратя ли го на свой ред да обработва земята, вече няма да има златен съд, а по-голям товар пшеница за разпределяне — нима ще твърдиш, че е по-добре за благородството на човека да не добива диаманти и да не извайва повече златни изделия? Къде виждаш, че човекът ще бъде обогатен от това? Какво значение има за мен съдбата на диаманта? За да задоволя завистта на тълпата, ще приема в краен случай да изгоря веднъж годишно целия добив, защото така хората ще спечелят един празничен ден, или ще изнамеря царица, която ще обсипя с техния блясък и така те ще имат обсипана с диаманти царица. И така в замяна блясъкът на царицата или топлината на празника ще се разпростре над тях. Ала къде виждаш, че хората ще станат по-богати, ако диамантите бъдат затворени в музей, където също няма да служат на никого в момента, освен на няколко глупави безделници, и ще облагородят само някакъв груб и натежал пазач?