Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Презирам онези, които се затъпяват сами, за да забравят, или се самоограничават, задушавайки някой от копнежите на сърцето си, за да живеят в покой. Знай, че всяко неразрешимо противоречие, всеки непреодолим конфликт те задължава да се извисиш, за да го попиеш. И във възлестите си корени ти поемаш безликата земя, нейните камъни и хумус, и изграждаш кедър в прослава на Бога. Единствена стигна до славата колоната на храма, която се роди от износването си срещу хората в течение на двадесет поколения. И ти, ако искаш да се извисиш, износвай се срещу своите конфликти: те водят първо към Бога. Това е единственият път, познат на света. И оттам идва това, че страданието те извисява, когато го приемеш.

Но има хилави дървета, на които пясъчният вятър не придава форма. Има слаби хора, които не могат да преодолеят себе си. Посредствено щастливи, те създават щастието си след като сами са умъртвили висшата част в себе си. Отсядат за цял живот в една странноприемница. Сами са се абортирали. И малко се интересувам от тях — какво правят, нито дали живеят. Те наричат „щастие“ това да клечат над нищетата на своите запаси. Лишават се от неприятели извън себе си и вътре в себе си. Гласът на Бога, който е неизразима потребност, търсачество и жажда — те отказват да го чуят. Не търсят слънцето, както го търсят дърветата в гъстата гора, които никога няма да го получат нито като запас, нито като резерв, защото сянката на другите задушава всяко дърво, но се устремяват към него в извисяването си, изваяни като славни и гладки колони, избликнали от земята и постигнали могъщество, следвайки своя бог. Бог не се достига, но се поставя като самоцел и човекът се гради в пространството като корона на дърво.

Затова ти е потребно да презираш мненията на множеството, понеже те връщат към теб самия и ти пречат да се извисиш. Те наричат „грешка“ обратното на истината, твоите вътрешни спорове им изглеждат прости и отхвърлят като неприемливи, защото били плодове на грешката, ферментите на твоето извисяване. Искат да си затворен в запасите си паразит, да грабиш самия себе си, да си завършен. И каква потребност би те тласнала тогава да търсиш Бога, да си съчиниш химн и се изкачваш още, за да подредиш под нозете си разбъркания планински пейзаж, или да спасиш слънцето в тебе, което не се стига веднъж завинаги, а е постоянен стремеж към светлината?

Остави ги да приказват. Съветите им тръгват от едно лесно сърце, което иска преди всичко ти да си щастлив. Те желаят да ти дадат твърде рано оня покой, който единствено смъртта предлага, когато твоите запаси най-сетне ще ти послужат. Понеже не са запаси за живота, а пчелен мед за зимата на вечността.

И ако ме попиташ: „Трябва ли да пробудя този тук или да го оставя да спи, за да е щастлив?“, аз ще ти отговоря, че не познавам нищо от щастието. Но ако има северно сияние, ще оставиш ли приятеля си да спи? Никой не трябва да спи, ако може да го познае. И несъмнено той обича съня си и се свива на кълбо в него: и все пак изтръгни го от щастието му и го хвърли навън, за да се самопостигне.

Жената те обсебва заради къщата си. А несъмнено любовта е желателна, тя създава благоуханието на дома, ромона на водоскока, музиката на смълчаните съдове и благодатта на децата, когато идват едно след друго, с изпълнени с мълчанието на вечерта очи.

Но не се мъчи да отделяш и да отдаваш предпочитание според формулировки нито на сиянието на воина сред пясъците, нито на благодеянията на любовта му. Защото тук единствен езикът разделя. Само любовта на воина, преизпълнен с пространствата на своята пустиня, е любов и по време на престрелката край кладенеца само принесеният в дар живот на любимия, който знае да люби, е дар, защото в противен случай поднесената плът не е нито саможертва, нито дар на любовта. Ако този, който воюва, не е човек, а автомат и машина за убиване, къде е тогава величието на воина: не виждам тук нещо повече от чудовищно дело на насекомо. И ако оня, който милва жената, е само покорно добиче на постелката си, къде е тогава величието на любовта?

Аз не познавам нищо по-възвишено от воина, който оставя оръжието и люлее детето, или от съпруга, който воюва.

Не става дума за колебание от едната към другата истина, за нещо валидно за известно време, после за друго, а за две истини, които само обединени имат смисъл. В качеството си на воин ти правиш любов и в качеството си на любим правиш война.

Ала жената, спечелила те за своите нощи, вече познала нежното ти ложе, се обръща към тебе, нейното чудо, и ти казва: „Целувките ми не са ли нежни? Домът ни не е ли прохладен? Нощите ни не са ли щастливи?“ И ти, усмихнат, се съгласяваш с нея. „Тогава, казва тя, остани при мен да ме подкрепяш. Когато дойде желанието, ще трябва само да протегнеш ръце и под тежестта ти аз ще се сведа към теб като натежало от плод младо портокалово дърво. Защото ти водиш надалече един скъпернически живот, който не те учи на ласки. И копнежите на сърцето ти като засипан с пясък кладенец вече не разполагат с ливада, където да се осъществят.“