И всички го знаят, защото тези, които настоятелно искат свобода, искат вътрешен морал, за да бъде човекът все пак управляван. И жандармът е вътре, казват си те. А настояващите за принуда те убеждават, че тя е свобода на мисълта, защото ти си свободен в къщата си да прекосяваш преддверията, да обикаляш от стая в стая, да блъскаш вратите, да се изкачваш или слизаш по стълбите. И свободата ти нараства съобразно броя на стените, спънките и ключалките. И ти се предлагат за избор толкова възможни действия, колкото задължения ти е наложила здравината на твоите камъни. Докато в общата стая, където чергаруваш в безпорядък, за теб вече няма свобода, а разпуснатост.
И в крайна сметка всички мечтаят за същия град. Но единият изисква човекът, такъв, какъвто е, да има право на действие. Другият настоява за правото да оформя човека така, че да пребъде и да може да действа. И всички честват все същия човек.
Но и двамата грешат. Първият мисли, че той е вечен и съществуващ в себе си. Без да знае, че двадесет години учение, принуди и упражнения са създали у него точно този човек, а не някой друг. И че твоите способности да обичаш идват първо от молитвената практика, а не от вътрешната ти свобода. Подобно на музикалния инструмент, ако никога не си се учил да свириш на него, или на поемата, ако не знаеш никакъв език. И вторият също греши, тъй като вярва в стените, но не вярва в човека. Както и в храма, но не и в молитвата. От всички камъни на храма важно е само мълчанието, което властва над тях. И това мълчание — в душата на хората. И душата на хората, съхраняваща това мълчание. Ето храма, пред който падам ничком. Но другият прави от камъка свой идол и пада ничком пред камъка в качеството му на камък…
Така е и с империята. Не съм създал бог от империята, за да пороби хората. Не принасям хората в жертва на империята. Но основавам империя, за да преизпълня хората с нея и да ги въодушевя, и човекът струва за мен повече от империята. Тъкмо за да изградя хората, аз ги подчиних на империята. Не за да основа империя, съм ги покорявал. Откажи се от този език, който не води доникъде и различава причината от следствието и господаря от слугата. Съществува само връзка, структура и вътрешна зависимост. Аз, който царувам, съм тъй подвластен на моя народ, както никой мой поданик не ми е подвластен. Аз, който възлизам на терасата и приемам нощните им жалби, неясни думи, страдалчески викове и радостни изблици, за да направя от тях химн за Бога, се държа като техен слуга. Аз съм вестителят, който ги събира и отнася. Аз съм робът, натоварен с постелката им. Аз съм изразителят им.
И тъй, ключов камък на свода, аз съм възелът, който ги събира и свързва във форма на храм. И как биха могли да ми се сърдят? Камъните биха ли се почувствували засегнати от това, че трябва да поддържат ключовия камък на свода?…
Не приемай никакви спорове по такива въпроси, защото са безсмислени.
Нито пък спорове за хората. Тъй като ти винаги смесваш причини и следствия. Как искаш те да знаят какво минава през тях, когато няма език, който да го обхване? Как водната капка би познала себе си като река? И все пак реката тече. Как всяка клетка на дървото би познала себе си като дърво? И все пак дървото расте. Как всеки камък би имал съзнание за храма? И все пак този храм като хранилище затваря в себе си мълчание.
Как хората биха осъзнали постъпките си, ако не бяха изкачвали мъчително планината в самота, за да се опитат да се самопостигнат в мълчанието? Несъмнено единствено Бог може да познае формата на дървото. Но те знаят, че едното тегли наляво, а другото надясно. И всяко иска да унищожи другото, което му пречи и го притеснява, когато нито едното, нито другото знаят накъде вървят. Така се оказват врагове дърветата в тропиците, понеже всички се смазват едно друго и си отнемат слънцето. И при все това гората расте и покрива планината с тъмна наметка, която призори разпраща своите птици. Мислиш ли, че езикът на всеки един улавя живота?
Всяка година се появяват псалтове, които наричат войните „невъзможни“, тъй като никой не желае да страда, да остави жената и децата си, да завладява територия, която никога няма да използва за себе си, после да умре под слънцето от неприятелска ръка със зашити в корема камъни. А ти питаш всеки от хората за избора му. И всеки отказва. И все пак следващата година империята отново грабва оръжие и всички онези, отхвърлили войната, която беше неприемлива в действията на техния оскъден език, се обединяват от някакъв неопределим морал за една стъпка, която няма никакъв смисъл за нито един от тях. Създава се дърво, което не съзнава съществуването си. И го разпознава само оня, който става пророк навръх планината.
Читать дальше