Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Това тук са все войници от разгромена армия. Но аз ще ги събера и ще ги поведа към тяхната победа. Тъй като за всички армии има победи, макар и различни. Ето че сред другите те са само една стъпка в хода на живота. Увяхващото цвете оставя своята семчица, изгниващото зърно дава живот на стеблото и от всеки разкъсан пашкул се показват крилца.

Ах, вие сте чернозем, храна и талига за великолепното възнесение на Бога!

„Не се ли срамувате, казах им, от омразите си, от разцепленията си, от гнева си? Не размахвайте юмрук заради пролятата кръв вчера, защото ако излезете обновени от премеждието, както детето от разкъсаната утроба или крилатото и разхубавено насекомо от разкъсания пашкул, какво ще задържите от вчерашния ден — в името на опразнили се от съдържанието си истини? Научен от опита, винаги съм сравнявал тези, които се бият и разкъсват помежду си, с кървавото изпитание на любовта. Плодът, който се ражда, не е нито от единия, нито от другия, а от двамата. И взема връх над двамата. И те се помиряват в него до деня, в който сами ще подложат новото поколение на кървавото изпитание на любовта.

Те несъмнено страдат от ужасите на раждането. Но щом ужасът мине, настъпва часът на празника. И се преоткриват в новороденото. Виждате ли, когато нощта ви обгръща и ви приспива, всички вие си приличате един на друг. Казах го дори за хората в затворите, които носят на шията си знака на осъдените на смърт: те не се различават от другите. Важното е просто да се преоткрият в любовта си. Ще простя на всички, че са убили, защото отказвам да тегля разделителна черта, изхождайки от уловките на езика. Този тук е убил от любов към своите, понеже човек рискува живота си само заради любов. И другият също е убил заради любовта към своите. Научете се да я разпознавате й се откажете да наричате «грешка» обратното на вашите истини и «истина» — обратното на грешката. Знайте, че очевидността, която ви сграбчва и ви принуждава да изкачите вашата планина е сграбчила и другия, който също изкачва своята планина. И че е воден от същата очевидност като тази, която ви накара да се вдигнете посред нощ. Не съвсем същата може би, но еднакво силна.

Но вие знаете да виждате в този човек само онова, което отрича човека, който сте. Той също е научен да разчита у вас само онова, което го отрича. А всеки добре знае, че в себе си е нещо различно от това ледено или враждебно, но открито отрицание на едно тъй очевидно, простодушно и чисто лице, което показва пред вас, та да приемате смъртта му. Така вие се ненавиждате един друг, като си измисляте за противник лъжец и празен човек. Но аз, който властвам над вас, ви казвам, че вие обичате същото лице, макар недоразпознато и недоразкрито.

Измийте се от кръвта си: нищо не се гради върху робството, освен робски бунтове. Нищо не се извлича от строгостта, ако няма наклонности за приобщаване към вярата. Ако предложената вяра нищо не струва и ако има наклонност за приобщаване към вярата, за какво е нужна тогава строгостта?

Защо, когато дойде денят, ще използвате оръжията си? Какво ще спечелите от тези кланета, в които не знаете кого убивате? Презирам недоразвитата вяра, която помирява само тъмничарите.“

Тъй че не те съветвам да влизаш в спорове. Те не водят доникъде. Кажи си, че ако спориш с онези, които грешат, като отхвърлят твоите истини в името на собствената си очевидност, все едно че в името на твоята собствена очевидност ти отхвърляш тяхната истина.

Съгласи се с тях. Хвани ги за ръка и ги поведи. Кажи им: „Вие имате право, все пак да изкачим планината“, и ти въдворяваш реда в света и те дишат над необгледната шир, която са покорили.

Защото не става дума да кажеш: „Този град има тридесет хиляди жители“, на което другият би ти отвърнал: „Има само двадесет и пет хиляди“, понеже всички постигат съгласие за една цифра. И има един, който би сбъркал. Но: „Този град е работа на архитект и е стабилен. Кораб, който отнася хората.“ А другият: „Този град е химн за хората, отдадени на същия труд…“

Става въпрос да кажеш: „Плодотворна е свободата, която позволява раждането на човека и градивните противоречия.“ Или: „Разложителна е свободата, а е плодотворна принудата, която е вътрешна необходимост и принцип на кедъра.“ И ето че проливат кръвта си, настръхнали един срещу друг. Не съжалявай за това, тъй като е родилна болка, усукване срещу самия себе си и вик към Бога. Кажи на всеки от тях: „Ти имаш право.“ Защото те имат право. Ала ги изведи по-нависоко в планината им, понеже сами те биха се отказали — усилието при изкачването изисква толкова много от мускулите и сърцето, и ето че страданието ги заставя да го правят и им дава смелост. Ти бягаш нависоко, когато ястребите те заплашват. Търсиш нависоко слънцето, ако си дърво. И неприятелите ти работят заедно с тебе, тъй като няма неприятели на света. Неприятелят установява границите ти, придава ти форма и ти създава устои. И ти им казваш: „Свобода и принуда са две страни на една и съща необходимост, която е: да бъдеш този тук, а не някой друг.“ Свободен да бъдеш този тук, несвободен да бъдеш някой друг. Свободен в един език. Но несвободен да вмесваш в него друг. Свободен в правилата на тази игра на зарове. Но несвободен да ги разваляш, нарушавайки правилата с тези на друга игра. Свободен да градиш, ала не да грабиш и да унищожаваш чрез неразумна употреба самия запас на благата си — както оня, който пише лошо и извлича ефекти от волностите си, като разрушава по такъв начин собствената си сила на изказ, понеже когато ще е унищожил смисъла на стила за хората, вече никой не ще усети нищо, като го чете. Така е и с магарето, с което сравних краля и което буди смях дотогава, докато кралят е почитан и достоен за почит. После идва денят на отъждествяването му с магарето. И аз изричам вече само една очевидност.