Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

— Изслушайте ме първо — казах й.

Тя също трябва да бъде приета. Както и децата на хората, особено тези, които въобще не знаят, че могат да узнаят…

— Защото искам да ви поведа за ръка към вас самите… Аз съм благодатният сезон на хората.

Виждал съм хората щастливи и нещастни, не поради естествената скръб при траур или естествената радост при годеж (например), не поради болест или здраве, защото мога да накарам болния да се вземе в ръце чрез някоя разтърсваща новина и да го изправя на крака насред града само като въздействам върху ума му чрез определен смисъл на нещата, който ще нарека например „победа“ (най-простото). Понеже аз изцерявам цял един град с блясъка на победоносните си оръжия призори и ти виждаш как хората се блъскат и се прегръщат. Ти ще си кажеш: „Защо да не е възможно да се поддържа постоянно в тях този климат, както е с климата на една велика музика?“ И аз ти отговарям: Защото победата не е притежаван пейзаж от върховете на планините, а зърнат от върховете на планините пейзаж, който твоите мускули са ти изградили, той е преход от едно състояние към друго. Нищо не струва победа, която е дълготрайна. Тя вече не е животворна, а размекваща и досадна, защото в такъв случай вече няма победа, а просто завършен пейзаж. Трябва ли да живея тогава в постоянно люшкане между богатството и нищетата? И ти откриваш, че това също е погрешно, тъй като можеш да преживееш целия си живот в нищета, непосилен труд и лишения — както човекът, преследван от кредитори, който накрая си слага въжето, без малките радости или краткотрайните облекчения да му бъдат отплата за похабеното през безсънните нощи. И тъй, богатството и победата не са дълготрайни състояния, които да се предоставят на човека както фуражът — на добитъка.

Искам пламенни и щедри младежи и жени с блясък в очите — откъде иде това? Нито отвътре, нито отвън. И аз ти отговарям: Идва от вкуса на нещата, които отекват едно към друго, независимо дали става дума за твоя боен керван, за катедралата или за победата ти за една сутрин. Победата е закуска само за една сутрин. Понеже твоята извоювана победа няма какво да се прави, освен да се използват тези погубващи те запаси, и ако радостта ти е била силна, това е заради твоята общност, която си почувствувал силно — в тъгата на навечерието ти си се оттеглил у вас или у твои приятели, в траура си и траура на синовете си, но ето че познаваш тази победа в мига, когато тя получава развръзка! Ала решилият да съгради своята катедрала, за чието построяване са потребни сто години, може да живее сто години с благодат в сърцето. Ти ставаш по-богат с това, което даваш, и дори умножаваш възможността си да даваш. И ако напредваш през моята година, в която градиш живота си, ето че си щастлив да подготвяш вече празника, без никога да си трупал запаси. Онова, което даваш от себе си при подготовката за празника, те обогатява повече, отколкото еднократно ще получиш от самия празник. Така е и със синовете ти, които растат. И с корабите ти, поели в открито море, които се натъкват на заплахи, после тържествуват и приближават зараждащия се ден с екипажите си. Аз развивам пламенното усърдие, подхранвано от успехите — подобно на оня, който не е плагиат и колкото повече пише, толкова повече шлифова стила си. Но ще изгоня жената, която, макар и пламенна, се саморазрушава в успехите си. Колкото повече зная, толкова повече искам да зная, толкова повече съм склонен да трупам знания. Колкото повече ламтя за чуждото благо и го грабя, и се угоявам, докато го разкъсвам, толкова повече се саморазрушавам в сърцето си.

Защото след всяко завоевание, когато вече използва завоювания предмет, след като е сбъркал топлината на творчеството с вкуса от употребата на предмета, който не му носи нищо повече, човек открива, че завоеванието го е измамило. И при това е необходимо един ден да се подчини на тази употреба, но мен ме интересува единствено употребата, служеща на завоеванието — в случай че и завоеванието служи на употребата. Едното да подсилва другото. Така е и с танца, с песента или с молитвената практика, която поражда пламенното усърдие, а то после подхранва молитвата или любовта. Тъй като ако не преминавам от едно състояние в друго, ако не съм насочено движение и действие, вече съм като мъртъв. И от върха на твоята планина ти няма повече да се наслаждаваш на пейзажа, когато той вече не ще бъде победа на мускулите ти и удовлетворение на плътта ти.