Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Вечерта, когато отново заслизах от моята планина по склона, където никого не познавах, като човек, вече понесен от неми ангели към земята, ме споходи утехата, че остарявам. И че съм натежало от клоните си дърво — целият вкоравен на рога и бръчки, сякаш балсамиран от времето в пергамента на пръстите си, и тъй трудно уязвим, като че ли най-сетне се бях самопостигнал. И си казвах: „Оня, който е остарял по такъв начин, как би могъл да го сплаши тиранът с миризмата на изтезанията, която е мирис на прокиснало мляко, и да промени в него каквото и да било, след като той държи целия си живот зад гърба си като отметнатото наметало, крепящо се вече само на една връзка? Аз съм заел своето място в паметта на хората. И никакво отхвърляне от моя страна вече не би имало смисъл.“

Споходи ме и утехата, че съм освободен от своите букаи, сякаш бях заменил в невидимото цялата тази съсухрена плът за криле. Най-после роден от самия себе си, се разхождах сякаш в компанията на този архангел, когото толкова бях търсил. Като че ли от това, че отхвърлих старата обвивка, се усетих необикновено млад. И тази младост съвсем не включваше в себе си въодушевление, нито желание, а едно невероятно спокойствие. Беше младост, която се доближава до вечността, а не младост, която се доближава от зори до буйния кипеж на живота. Беше изтъкана от пространство и време. Струваше ми се, че ставам вечен от това, че съм се самопостигнал.

Приличах и на оня, който е намерил на пътя си пронизана с кама девойка. Той я понася на възлестите си ръце, съвсем безпомощна и изоставена като наръч рози, положена в кротък сън от един проблясък на стомана и почти усмихваща се, че допира бялото си чело до крилатото рамо на смъртта; отнася я към равнината, където са единствените, които ще я изцерят.

„Прелестна спяща девойка, на която ще прелея живота си, защото вече не се интересувам нито от суетата, нито от гнева, нито от хорските претенции, нито от добрините, които могат да ми се паднат, нито от злините, които могат да ме сполетят, а само от това, за което се заменям, и ето че носейки моя товар към лечителите от равнината, аз ще се превърна в светлина на очите, в кичур коса върху едно чисто чело и ако след изцелението я науча на молитвата, съвършената душа ще я държи винаги изправена като стъбло на цвете, здраво поддържано от корените си…“

Аз не съм затворен в тялото си, пукащо като стара обвивка. По време на бавното ми слизане по склона на моята планина, струва ми се, че влача като огромно наметало всички скатове и всички равнини, и — забодени тук и там — светлините на моите жилища, подобни на златни звезди. Огъвам се като дърво, натежал от даровете си.

Мой спящ народе, благославям те, поспи още.

Нека слънцето не бърза да ви изтръгне от нежността на нощта! Нека градът ми има право да отпочине още малко, преди да изпита призори твърдите си бръмбарови крилца в труда. Нека сполетените от нещастие вчера, които използват отсрочката от Бога, почакат още, преди да поемат отново бремето на траура, на нищетата, на осъждането или на изригналата проказа. Нека поостанат още в лоното на Бога, където всички са опростени, всички са приютени.

Аз съм този, който ще се погрижи за вас.

Бдя над теб, народе мой — поспи още.

Притисна сърцето ми тежестта на света, сякаш бях я поел върху себе си. В самотата, облегнат на едно дърво и кръстосал ръце на гърдите си сред вечерния вятър, аз получих в залог тези, които имаха нужда да намерят в мен своето значение, след като го бяха изгубили. Бе изгубила значението си скромната майка, чието дете бе починало. Тя стои там, пред гроба, като някакво непотребно отсега нататък минало. Тя се беше превърнала в гора от лиани, обвила едно цветущо дърво, което изведнъж вече е само мъртъв дънер. „И какво ще правя, казва си тя, с моите лиани? И какво ще правя с млякото, което напира?“

И онзи, когото проказата близва като бавен огън, и той се оказва откъснат от човешката общност и не знае какво да прави с поривите на сърцето си, които дълго време са били възпитавани в него. Или оня твой познат, който обитава своя собствен рак и беше подхванал хиляди работи, изискващи от него да живее дълго, подобен на дърво, търпеливо изграждало цялата си система от корени и изведнъж открило, че е център на безполезни израстъци, сякаш виси над света. Или оня, на когото изгоря оборът, или ваятелят, изгубил дясната си ръка. Или всеки човек, чиито очи угасват.

Притисна сърцето ми тежестта на всички неуспели да намерят подкрепа. Отхвърлени от своите или откъснати от тях. И човекът на смъртния си одър — възел от страдания, — който обръща и преобръща едно вече ненужно занапред тяло като строшена каруца и навярно призовава смъртта, но тя го отблъсква. И вика: „За какво е нужно, Господи? За какво е нужно?“