Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Ах — Господи! — нека един ден, подслонявайки своето творение, да отвориш голямата порта пред бъбривата човешка раса и да ги подредиш във вечния обор след свършека на времената и както се отнема треска, да отнемеш смисъла на нашите въпроси.

Тъй като ми беше дадено да разбера, че целият напредък на човека е в това да открие, че един след друг всички негови въпроси нямат смисъл, защото аз се съветвах с моите учени и те не само не са намерили някакви отговори на миналогодишните въпроси — Господи! — но ето че и днес се усмихват сами на себе си, защото истината им се яви като заличаване на въпрос.

Аз, който добре зная, Господи, че мъдростта не е отговор, а изцеряване на изменчивостта на езика, зная го даже за тези, които се обичат и сядат с провесени крака на ниския зид пред портокаловата плантация рамо до рамо, знаещи добре, че не са получили отговор на зададените си вчера въпроси. Ала аз познавам любовта и това, че никакъв въпрос вече няма да бъде зададен.

И едно по едно, от противоречие към противоречие, аз напредвам към мълчанието на въпросите и по такъв начин — към блаженството.

О, бъбривци! Хората са тъй похабени от питане.

Безумец е, който се надява на отговор от Бога. Ако Той те приеме, ако те изцери, то е като заличи твоите въпроси с десницата Си, както треската. Така е.

Подслонявайки един ден Своето Творение, отвори ни, Господи, двукрилите Си порти и ни въведи там, където вече няма да се отговаря, защото вече няма да съществуват отговори, а блаженство, което е основа на въпросите, и лице, което носи успокоение.

И човекът там ще открие — по-обширен от морските пространства — простора на сладката вода, която е отгатнал, докато е слушал ромона на чешмите, когато, провесил крака, той е сядал до нея, а тя все пак е била само изнемогваща от бяг газела, дишаща с известно усилие.

Мълчание — пристан за кораба. Мълчание в Бога — пристан за всички кораби.

Бог ми изпрати тази, която лъжеше тъй красиво и естествено, с напевна жестокост. И се надвесих над нея, сякаш се скланях над прохладния морски бриз.

— Защо лъжеш? — промълвих.

Тогава тя заплака, изцяло прикрита зад сълзите си. А аз размишлявах над сълзите й:

„Тя плаче, казвах си, защото не й вярват, когато лъже. Тъй като за мен не съществува комедия от страна на хората. Не познавам смисъла на комедията. Разбира се, тази жена искаше да мине за друга. Но не в това е драмата, която ме гнети. Драмата е в нея, която толкова би искала да бъде тази друга. И по-често съм виждал да почитат добродетелта тези, които я наподобяват, отколкото тези, които я притежават и са така естествено добродетелни, както и грозни. А другите тъй силно желаеха да са добродетелни и да са обичани, ала не умееха да се владеят или по-скоро попадаха под чужда власт. И винаги се бунтуваха срещу нея. И лъжеха, за да са красиви.“

Причините за играта със смисъла на думите никога не са истинските причини. Затова няма да ги упрекна в нищо, освен в това, че се изразяват напълно погрешно. И затова замълчавах пред тези лъжи, като не слушах шума на думите в безмълвието на моята обич, а само усилието. Това бъхтене на хванатата в капан лисица, която се мъчи да се освободи от капана. Или на птицата, която се окървавява в клетката си. И се обръщах към Бога, за да му кажа: „Защо не си я научил да говори език, който предава смисъла, тъй като ако я слушам, вместо да я обикна, ще наредя да я обесят. И все пак в нея има прочувственост и тя окървавява крилата си в нощта, изпълнила нейното сърце, и се бои от мен като пясъчните лисички, на които подавах късчета месо, а те трепереха, хапеха и изтръгваха от мен месото, за да го отнесат в леговището си.“

— Господарю — казваше ми тя, — те изобщо не знаят, че съм чиста.

Разбира се, бях добре запознат със създадената от нея бъркотия в къщата ми. И при това се чувствувах прикован в сърцето от жестокостта на Бога:

— Помогнете й да заплаче. Пролейте сълзите й. Нека се умори от самата себе си на рамото ми: в нея няма и сянка от умора.

Зле я бяха обучили в съвършенството на нейното положение и пожелах да я избавя. Да, Господи, не сполучих в ролята си… Тъй като няма на света незначително момиченце. Тази, която плаче — тя не е светът, но е знак на света. И е обзета от мъчително безпокойство, че няма да се самопостигне. Ала цялата е обгорена и разпиляна в дим. Претърпяла корабокрушение в придошла река, която не можеш да удържиш. Но идвам аз и съм вашата земя, вашия обор и вашето значение. Аз съм великата условност на езика — дом, рамка и арматура.