Ако поискам този ученик да се роди за любовта, ще положа у него основите на любовта чрез упражняване на молитви.“
Грешката им идва от това, че виждат как оня, който е упражнявал сърцето си в любовта, открива лицето, което го разпалва. И вярват в качеството на лицето. И че оня, който е овладял поемата, е запален по нея — и вярват в качеството на поемата.
Ала пак ти повтарям: когато казвам „планина“ аз обозначавам планина за тебе, който си се издрал по тръните, сгромолясвал си се в пропастите, потил си се по камъните, брал си цветя, а после си вдишвал с пълни гърди вятъра по хребетите. Обозначавам, но не предавам смисъла. Но казвайки „планина“ на един охранен дюкянджия, не възбуждам никакви чувства в сърцето му.
И не затова, че умира силата на поемата, няма вече поема. И силата на лицето — че няма вече любов. И силата на Бога — че я няма вече в човешкото сърце широтата на орните земи, обгърнати от нощта, където след плуга биха избуяли кедри и цветя.
Наистина се заслушвах внимателно в отношенията между хората, в отговорите при споровете и открих заплахите на интелигентността: тя смята, че езикът схваща смисъла. Не чрез езика ще предам това, което е в мен. Няма думи да изразят това, което е в мен. Мога само да го обознача дотолкова, доколкото ти вече го долавяш по други пътища, извън словото. Чрез чудото на любовта, или защото — деца на един и същи бог — с теб си приличаме. В противен случай аз хващам за косите и с мъка тегля навън този потънал дълбоко в мене свят. И наслуки в неловкостта си показвам от него само една или друга страна, както изричайки „планина“, изразявам добре само височината й. Докато тя е нещо съвсем друго — аз говорех за величието на нощта, когато зъзнеш от студ между звездите.
Когато пишеш на човека, ти натоварваш кораб. Ала малко кораби стигат целта. Те потъват в морето. Малко са фразите, които продължават да отекват в историята. Може би много неща означих, но малко схванах.
И пак същият проблем: много по-важно е да бъдем научени да схващаме, отколкото да обозначаваме. Важно е да бъдем научени да осъществяваме акции за улавяне. Няма значение какво знае този, който ми показваш. Това е валидно за речника. Важно е какъв е. Този тук написа поема и я изпълни с пламенното си усърдие, но се върна с празни ръце от риболов навътре в морето. Нищо не бе уловил в дълбините. Ставаше дума за пролет, но той не я пресътвори у мен така, че да подхрани сърцето ми.
И слушах как логиците, историците и критиците се досещаха, че когато една творба е силна, тази сила се изразява чрез плана, понеже силното се превръща в план. Ако ми се яви някакъв план в моя град, значи градът е намерил своя облик и е завършен. Но планът съвсем не е основал града.
По това време наблюдавах танцьорките, певиците и куртизанките в моя град. Те поръчваха да им изработят сребърни носилки и когато потегляха на разходка, пред тях ходеха емисари, натоварени да известяват тълпата, за да се струпа в шпалир по пътя им. Тогава отстраняваха копринения воал от лице то си, щом овациите достатъчно ги бяха изморили и изтръгнали от лек полусън, и благоволяваха да отстъпят пред желанието на тълпата, свеждайки белите си лица към нейната любов. Скромно се усмихваха, докато глашатаите усърдно изпълняваха службата си, тъй като вечер ги биеха, ако тълпата изобщо не бе насилила с тираничната си любов скромността на танцьорката.
Те се къпеха във вани от масивно злато и тълпата беше поканена да види как се приготовлява млякото за къпането. Сто магарици се оставяха да ги издоят. Прибавяха се благоухания и мляко от цветя, което беше много скъпо, ала тъй дискретно, че вече не издаваше аромат.
Не се възмущавах, понеже в крайна сметка малка част от земите ми беше заета с добиването на този екстракт от цветя и цената му беше нереална. При все това желателно беше някъде да почитат скъпоценния предмет. Важна беше не употребата, а пламенното усърдие. И щом съществуваше, нямаше голямо значение дали ще служи или няма да служи на чара на моите куртизанки.
Винаги когато моите логици начеваха спор, считах, че е въпрос на дисциплина да преценявам земите си по пламенното усърдие, готов да се намеся само ако хората биваха премного заети с позлати и занемаряваха хляба, но никога не наказвах заради изработена с мярка позлата, която единствено придаваше благородство на труда, и малко ме вълнуваше съдбата на накитите, тъй като решавах, че най-доброто им предназначение е да украсяват по-скоро разкошни женски коси, отколкото някой глупав паметник. Можеш да кажеш несъмнено, че паметникът е притежание на тълпата, ала една жена, ако е красива, също може да бъде гледана и нищетата на паметника, даже да е храм за Бога, се изразява в това, че натоварен само да показва пред очите на хората златните си украшения, той не приема нищо от тях. А жената, ако е красива, изисква даровете и жертвите и те опиянява чрез онова, което ти й даваш. Не с това, което тя ти дава.
Читать дальше